ceco_accord

Никола Корчев - спасителят на Самарското знаме Пътят на героя от малкото село Горна Диканя до Националния пантеон на героите на България Долна Диканя - малко китно селце, сгушено в южните склонове на планината Верила, е родното място на моя баща. Диканци могат гордо да се похвалят с подвизите и деянията на много емблематични за българската история личности, произлезли именно оттам. Една от тях е човекът, жертвал се пред олтара на отечеството, опълченецът, който храбро спасява Самарското знаме от попадане във вражески ръце в развоя на една от най-ожесточените битки от Руско-турската освободителна война - Никола Корчев. Житейската пътека на Никола тръгва от село Горна Диканя, където той се родил през далечната 1836 година. Млад левент, деветнайсетгодишен, той взел за невяста прочута хубавица от съседното село Долна Диканя. Били заможно семейство, негова била и селската воденица, която до ден днешен може да се види на брега на тамошния язовир. Никола бил огромен мъж, едър, жилав здравеняк с исполински ръст - 2.10 м., а като нахлупел опълченския калпак ставал 2.30 м. Славел се с непокорността си, с буйния си и необуздан нрав. Не търпял никакви неправди и винаги пръв се притичвал на помощ на всекиго, изпаднал в нужда. Бързо се разчуло надлъж и нашир, че е човек, на когото може да се има доверие, и цялото село разчитало на него в морните времена на турското иго. Никола бил избухлив и импулсивен. Каквото му било на сърце, това му било и на уста, затова не се задържали със семейството му продължително на едно място. И до ден днешен в селото се носят мълви и предания, които старите хора още разказват. Било тъмна и студена вечер, когато във воденицата му дошли двама турци. След солиден запой, двамата поискали да останат вътре само с жена му и дъщеричката му, за да се изгаврят с тях. Никола и баща му излезли, но тутакси се върнали с брадви и съсекли турците с един замах, а после ги заровили до воденицата. Диканци още твърдят, че именно тая случка Иван Вазов е пресъздал в първия български роман “Под игото” и че именно Никола Корчев е прототип на Боримечката. Бързо се разчуло за смъртта на двамата аги. Семейството било принудено да бяга. Никола натоварил жената, децата и какъвто багаж имал време да вземе на каруцата и заминали за Самоков, където се хванал да работи в местната ковачница. В града обаче било друго, не било като на село, и Никола се намерил сред група будни българи, които разпалили и у него искрата на българското освободително дело, на независимостта и църковната борба. Българската общност решила да прогонят гръцкия владика Матей от града, теглили чоп и задачата се паднала на Никола. Отново се налагало да вложи силния си дух и херкулесовите си сили. През нощта се вмъкнал в къщата на владиката, изпъдил го навън по бели гащи, нарамил го на гръб, занесъл го до края на града и му посочил пътя за Гърция. Не се знае какво точно му наговорил, но така го заплашил, че оттогава никой повече не го мярнал по тия земи. Заради тая случка Никола пак бил принуден да се потули от турските власти. Заминал с фамилията си за Цариград, където изучил железничарското дело и започнал да кара железницата по линията Русе-Варна. Според внучката му Константинка Корчева той бил първият български локомотивен машинист. Тази длъжност му давала възможността да превозва тайно революционери, оръжие и документи. Неведнъж във вагоните той укривал Панайот Волов, синовете на баба Тонка и дори Дякона Левски, който често пътувал за Букурещ, за да устройва събрания на революционния комитет. Тогава Никола Корчев служел в четата на Филип Тотю и в Русе се бил прославил като верен комита. По това време бил приет и в Русенския революционен комитет, където бил рамо до рамо с дейци като Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов и др., също служители по железницата. За тях и с тях той бил готов по всяко време да премине бос по жаравата на революцията. Турски шпиони разкрили дейността му и трябвало незабавно да го арестуват още на следващия ден, преди да се качи на локомотива. Но верни приятели патриоти навреме го предупредили и той вместо в депото отишъл в дома на баба Тонка и още същата нощ се прехвърлил в Румъния, където се свързал с българските емигранти. За тази опасна дейност почти никой от дружината не знаел. Знаели обаче за героизма, който Никола проявил през 1877 година. Настъпил големият час. Русия обявила война на Османската империя. Никола Корчев се включил в състава на Трета опълченска дружина под командването на подп. Павел Калитин, на която било възложено да носи и пази Самарското знаме. Никола вече надхвърлял 40 години - една преклонна възраст за войник според тогавашните схващания, но опитът му на революционер и боец и личните му качества - смелост и всеотдайност, го правели човек, до когото всеки искал да бъде по-близо по време на всички битки и сражения. На 19 юли 1877 година се разразили героичните боеве за Стара Загора. Талази от турски войници прииждали като придошла река. Мощният глас на Никола Корчев проехтял над всички: “Братя, не отстъпвайте! Всеки повален фес е отплата за сълзите на нашите майки и сестри, за смъртта на нашите бащи и братя! Бъдете твърди, братя!”. Завързал се ръкопашен бой около знамето. Трима знаменосци и самият полковник Калитин паднали убити в опит да го спасят. В този ужас, непознат и на Ада, разярени българи с последни сили бранели своето знаме, като съсичали всеки докоснал се до него враг. Тогава, както съобщава очевидец, “сред гъстия дим, сред дъжд от горещи куршуми, опрашен, запъхтян, почернял от барута и огъня железничарят Никола Корчев с развята брада и очи, светнали като два въглена, се хвърлил на щик”. Той геройски изтръгнал знамето от вражески ръце, като го откъснал от дръжката му (затова и до ден днешен тя е счупена) и го поверил на един млад опълченец, който го грабнал и го изнесъл от сражението. Едва тогава Никола Корчев пада в несвяст. Оказало се, че има единайсет тежки рани. Причерняло му, светкавици започнали да се гонят пред очите му, а устата му сама повтаряла: “Пазете го! Пазете го!”. За подвига му Никола бил награден с орден за храброст "Свети Георги" - IV степен. Стореното от него отекнало по цяла България, така получил и прякора си - Спасителят на Самарското знаме. След войната се преселил със семейството си във Варна, където бил тачен и уважаван. През 1902 година се разнесла новината, че по случай 25 годишнина от Шипченската епопея ще бъдат организирани грандиозни тържества на връх Шипка, за да се открие и освети новоиздигнатият храм. Били поканени всички живи опълченци. Всички дружно решили, че само Никола Корчев е достоен да носи знамето. Така той оглавил парада, стъпвал отпред, облечен с войнишката си униформа, изправен, грамаден, белобрад, непоклатим. Излъчвал страхопочитание и всявал респект у душата на всекиго. В тълпата бил и художникът Ярослав Вешин. Завързала се приказка между опълченците, доживели свободата, и художника. На него силно впечатление му направили мъдростта и скромността на човека, спасил знамето, дал всичко, което е имал, и в замяна получил забвение. Достолепният образ на Никола Корчев се запечатал в съзнанието му и след време му изпратил телеграма, че иска да го нарисува със Самарското знаме. В продължение на няколко месеца всеки ден опълченецът позирал със знамето в ателието на художника. Често на срещите присъствал и Иван Вазов, който описва Никола като рядко сладкодумен и интелигентен човек. Картината „Самарското знаме“ е завършена през 1911 г. и придобива небивала популярност. Между Вешин и Никола Корчев се заражда голямо приятелство, продължило до смъртта му през 1921 година. На погребението на опълченеца се стича цяла Варна и го изпраща с военни почести. Споменът и разказите за Никола Корчев, великият българин със съзнание за революция, се предават и до днес от поколение на поколение, оставяйки го жив във вечността. Именно тези будни хора винаги ще бъдат мерило за напредък, за морал, за родолюбие, за култура и за величие на духа. Променили хода на българската история, те оставят белег и завет на тези, които идват след тях, че народът ни притежава непреходно богатство, депозирано в банката, наречена “Памет”, която никога не може да фалира. Те са образец на безсмъртието. А мълвата за тях все още се носи из китното селце Долна Диканя... (Материалът е изготвен от Калина Александрова, ученичка в ЧНГ „Ерих Кестнер”, град София.)

Определено са крачка напред, но ако този пред тях прави скокове ...

Абе, нещо ми се стори прегракнал Макс във финалната комуникация. Сигурно цялото състезание е викал на останалите -Айде бе, идвайте да си играем - нама ли да участвате? Ама имат 1 седмица, та да видим. Браво и на Чеко, както и на Сайнц младши. Още не съм свикнал с новите окраски на някой от болидите, но има време. Така или иначе РедБул много много не ги дават в кадър.

Като в живота: Един вижда черните оклюмали фигури, а друг белите. Всекиму - своето.

Да видим днес, как ще почне сезона. Другите са близо, ама пак отзад.

https://www.facebook.com/share/v/byvYxnKP5QSyLFrM/ Най-бързият дрон. Да не би и той да е с Хонда задвижване?

Свиквай с екстрите. Това е нова кола - всеки път, "като я събудиш" прави каквото са и наредили, а не както на теб ти е удобно. Ще мине време докато изградите доверие помежду си. На всяко кръстовище ще се чудиш дали ще запали от съединителя. Ако не искаш стрес - деактивираш я. Ако не искаш да свикваш - шунтираш я трайно.

Честита Ви баба Марта! Здрави, румени, засмени, от живота окрилени! ЛЕГЕНДА ЗА ПИЖО,ПЕНДА И МАРТА ВЕЩИЦАТА Имало едно време една баба. Марта я викали. Цялото село знаело, че била вещица. Един ден при нея отишла бяла Пенда. – Бабо Марто, мъка имам. На сърце ми лежи левент юнак. Искам го! – А той иска ли те, Пендо? – Иска ме, бабо, всеки ден хабер ми праща. – Че той, дека е, твоят юнак? – На война е, бабо, за България се бие, зад девет земи – в десета. – Ами като го толкоз искаш, ще го чакаш, Пендо. Ако требе, с години. – Страх ме е бабо, че ще погине. Люта битка го чака. Дошла съм, амулет да му правиш. Жив при мен да го върнеш. Погледала баба Марта девойката, хубаво в очи ù надзърнала. И всичката ù обич видяла. – Как го викат твоят юнак? – Пижо го викат, бабо. Моят Пижо... – прошъпнала бяла Пенда. – Утре искам рано да дойдеш и да ми донесеш ябълкова фиданка – занареждала Баба Марта. – Ей тука, на тая поляна, искам да я посадиш. На три пълни месечини ще идваш под нея да спиш и песен обична ще ù пееш. Хукнала Пенда да се прибира. На сутринта заръката изпълнила. Яка фиданка донесла и сам самичка я посадила. Три месечини Пенда огрели. Три месечини гласа й слушали. Обична песен да пее, за своя юнак Пижо. – И сега бабо Марто, какво иде ред да сторя? – Сега чедо, ще чакаш. Цяло лято, есен и зима. И когато пукне пак пролет, пак тука ще дойдеш, под твойта си фиданка. – Ей тъй, само да чакам?! А пусто сърце ми плаче, тежко ми е бабо Марто! Място не си намирам. Ще го бъде ли моят Пижо? – Искам да си идеш дома, да вземеш овча вълна, чиста! От нея ще си направиш постеля и нощите там ще прекарваш. Ако сълзи ти дойдат да плачеш, във вълната да ги попиваш. Ако песен мъчна ти дойде в душата, във вълната ще я изпяваш. Една нишка ще изпридаш сутрин и вечер и с капка кръв ще я поливаш. При мен като дойдеш напролет, едно бяло кълбо прежда да носиш, и едно червено – кръв да е пило. Всичко изпълнила Пенда с обич и вяра в сърцето. Сълзи, песни и капчици кръв в бялата вълна попивала, нишки здрави пресуквала. Пролет пропукала, земятя пробудила. Хукнала бяла Пенда при баба Марта. Грабнала старата вещица бялото и червеното кълбо и три нощи прела. Накрая изпрела две кукли. Едната бяла, другата червена. И докато прела, тихо наричала: Светлина и кръв преплитам в момината обич. Таз невинност тук наричам в здраве и любовен огън. Излязла по изгрев баба Марта под ябълковата фиданка и плеснала с ръце. Долетял бял щъркел и до баба Марта кацнал. Вързала вещицата двете кукли за крачето на щърка, прошепнала му нещо и той излетял. Дълго летяла бялата птица, през девет земи в десета отишла. А там, в една урва, лежал Пижо тежко ранен. Кацнал щъркът до момъка и двете кукли върху му положил. Бялата на челото – червената на гърдите. Още по-червено, червеното станало. Омесила се кръвта на Пижо и Пенда по куклата. А Пижо полекичка отворил очи. Сякаш отнякъде чул обична песен бяла Пенда да пее. Минавали дните... Напъпила фиданката, аха да цъфне. Пенда все под нея спяла, а баба Марта към небето поглеждала. И една сутрин щъркът се върнал. И куклите на тревата оставил. Вещицата тихо го нахранила и отишла при Пенда – Ставай, моме, време е! – събудила бабата девойката. Очите на Пенда завързала и ù рекла. – Сега тръгваш по поляната. Ще вървиш, дорде сетиш вятъра. Там където повея, спираш и махаш кърпата. Очи си отваряш широко и каквото видиш, туй си повикала! Тръгнала Пенда боса по тревата. Сърце ù от гърдите ще хвръкне. Върви Пенда все по-бързо, очи ù не видят, душата ù гледа. И в тоз миг сетила вятъра. Закована останала. Кърпата смъкнала. Очи си отворила.... и своя Пижо видяла. И дорде се младите нагледат, дорде си очите един на друг изпият, баба Марта към фиданката тръгнала. И на младите клонки, току между пъпките, бялата и червената кукла вързала. – Именувам ви Пижо и Пенда! По българската земя обич и здраве да носите! Обич и здраве да пазите! В обич и здраве челяд да се роди. В обич и здраве да пребъде! Тъй нарекла баба Марта. И оттогаз на земята българска Пижо и Пенда останали. На ябълка за здраве завързани. От щъркел с обич наглеждани. из "Стопанката на Господ" Автор:Розмари Де Мео

Разбира се - проектирана е с всичко и тогава е хармонична. Просто не я бях карал с изключени системи, а без тях се налага да се адаптираш, към обикновенна кола. Който не е пробвал Ледженд, няма как да осъзнае разликата, а специално SH-AWD е нещо което можеш само със задника си да усетиш.

На бронята и личи дори от снимките. Другите заподозряни не правят впечатление. Ени уей - взел / дал (парите) - влизай във владение бюрократично и и се радвай - ЧЕСТИТО!

Странно е това с нивата на оборудване, ама те там на острова "всичките са си роднини". ;), а кръвосмешението изражда породата.

Амии, честито и безаварийно! Според психолозите, човек до 3 дни приема изборът си и живее така по-добре. Не че колата е лоша и 1.0 е твърде слаб - просто шасито макар и ширпотреба е достатъчно добро да носи радост. Пиши. Пресните впечатления са полезни, а после човек свиква и не е толкова сензитивен.

Човек който обвинява другите, има още дълъг път да извърви. Човек който обвинява себе си, вече е преполовил този път. Човек който не вини никого за нищо, вече е пристигнал. китайска мъдрост

Марче, сваляй гащите, че идва майстора за дограмата. Що бе Тоше, ич ли немаме пари? Ама оу, от радиатора ги майни ма! Се за секс мислиш!

Емо, вземай колата - изглежда прилично по снимките. Опит имаш, ако нещо излезе - правиш - всички сме така. Но мен ако питаш - виж и черната - автомат е - стига си "ръчкал". Поне иди я виж и покарай - достави си това удоволствие. Автоматик си е - хондовият (с хидро), а не Ай(сиктир)шифт!

Това е нормален автомобил. Гледаш за поносима ръжда, слушаш как работи мотора, тестваш как е в движение (кутия, окачване, трансмисия), оглеждаш интериора да няма щети и петна по колонките (ако е с шибедах) и по мокета (под него) - да не мирише странно и "скачаш". От Канада има и не удряни - минават търг защото са конфискувани. Желателно е да ти покажат обявата и снимки на състоянието и от там. Ако "нямат", няма как да знаеш какви са били щетите и приемливи ли са за теб, спрямо цената. Вече като я вземеш и обслужиш, с времето ще разбереш от какво има нужда.

Star фен си ти, нищо че от 3 коли, само той ти е

Въобще не е критерий - преди покупката - продавачът се е погрижил. Кюнец се гледа ако ти си му направил приличен извънградски пробег.

Че то ако се виждат надписите, значи моторът е перфе! Но дори и да има нагар, важно е перифериите на буталата да не са чисти, защото светят ли по периметъра си - маслояд е.

Ами, честито и безаварийно. Това вероятно са дифтунките, а не самите пробки - така е редно.

Еми знаеш, говорили сме си, преди години не случайно избрах 7-ма пред 8-ма генерация Акорд. Ако бялото е заводската перла, това е много труден цвят и ако е еднакво, най-вероятно не е правена, а пазена. Късмет с експлоатацията и това е.

Щом не се усилва с времето и тя няма да го познае.