ДЖЕК (ЛОНДОН)
Кръстих го така, защото, първо, беше потомък на овчарско куче и огромен сив вълк, водач на глутница. И второ, съдбата му беше трудна, но той успя не само да оцелее...
Той беше доведен при мен от собственика, който, след като продаде къщата си, се премести в града. Новите стопани поставили условие - да премахне това ужасно куче със зъл поглед от двора. И как да изглеждаш по друг начин, когато от раждането си, три години винаги е бил на верига и е нямал представа за друг живот.
И така, бившият собственик го доведе при мен и ми предложи да си купя евтин пазач за охрана на територията. Изглеждаше наистина заплашително. И аз платих. Но не и за пазач. Имах друго на ум.
След като донесох огромното сиво-кафяво куче в къщи, аз го поставих в ъгъла на коридора и го помолих да изчака, докато отида до хладилника за месо. Джек се скри в един ъгъл и не поглеждаше към месото. Той не беше свикнал и дори не можеше да си представи, че това парче е за него. Той изръмжа срещу мен и оголи огромните си зъби. Натиквайки му парчето месо в устата, аз му обясних, че от сега той винаги ще яде така, обръщайки предизвикателно гръб към него и седнах в един фотьойл.
Малко сиво коте, наскоро взето от мен от улицата, играеше в ръцете ми. И изведнъж!... Хлапето, леко измяучи измъкна се от ръцете ми, претърколи се и падна на лапите си до Джек. Скочих искайки да хвана хлапака, но нямах време. Малката сива топка скочи и увисна на дясното ухо на Джек, стиснала го с всички сили с острите си зъбки.
Изпъшках. Струваше ми се, че сега кучето-вълк, което е прекарало целия си живот на верига, ще разкъса котето ми на парчета за тая наглост. Изкрещях и затворих очи от ужас. Отворих едното си око и погледнах със страх...
Джек първо се опита да види кой е този малък, който виси на ухото му, а след това се отпусна на пода и внимателно извади малката сива бълха с дясната си лапа. Той внимателно притисна котето с лапа и внимателно го разгледа, след което облиза носа му с голям розов език. Котето размаха лапи и се опита да ухапе ужасното куче по носа. Джек нададе тих стон и започна да ближе малкия наглец. Той дори не погледна в посоката на голямото парче месо.
Беше любов. Джек ме погледна с очи, пълни с тъпо удивление и непознато досега чувство - любов. Месото не го интересуваше. Така Джек се превърна от бурен пазач в грижовна майка на най-милото същество на света за десет минути. Котето спеше, хранеше се и винаги беше до своя кучешки приятел.
Когато Муля порасна и се превърна в голям луксозен красив котак, при него дойде булка от улицата. Приех я в семейството и вече щях да ги стерилизирам и двете, но, за съжаление, мислих твърде дълго и закъснях. Родиха се три сиви котенца. И Джек се грижеше за тях заедно с тяхната котешка майка.
Съседът.
Това е просто съсед. Има хора, които мразят всички наоколо. Такъв беше той. Предупреди ме, че ако някой от любимците ми влезе в имота му, ще го застреля.
Един ден, въпреки всички предпазни мерки, които взех, котетата прескочили през оградата и се озовали в двора на съседа, като изяли отровното месо, поставено близо до оградата. И Муля и котката им се притекоха на помощ, а съседът.
Съседът, излезе от къщата и ги застреля с пистолета си.
Качих се върху оградата и видях трите малки изкривени телца и двете възрастни котки, които умряха на място от изстрелите. Съседът, смеейки се, хвърли телата им в двора ми и обеща да застреля и моя Джек. Взех котките си и се обърнах, Джек седеше до мен. Той видя и чу всичко. Погледнах го в очите. Бяха празни.
Това бяха очите на вълк, прекарал три години на верига. Имаха решителност и злоба.
- Чакай, чакай, Джек. Чакай, моля те, помолих го аз. Дай ми само две седмици и ще се оправя сам. Моля те!
Знаех, че ако Джек отмъсти, тогава от съседа няма да остане нищо, освен парчета, разпръснати из двора. Тогава ще застрелят кучето, а мен ще вкарат в затвора. Така че ситуацията не беше добра. Погребах котенцата и техните родители под голямото дърво, което растеше в имота ми. Сега Джек прекарваше цялото си време там. Той лежеше на гроба на приятелите си и ми се стори, че брои дните. Той имаше свой собствен план.
Джек ме погледна с мрачен поглед изпод широкото си чело и повдигайки горната си устна, оголи огромните си зъби. След това, свеждайки голямата си глава до самата земя, нададе такова ръмжене, че косата ми настръхна.
Нямаше изход. Така, че наруших закона и публикувах тази история със снимки и адреса на моя съсед във всяка социална медия и уебсайтове, в който можах. На какво се надявах, не мога да кажа. Може би, съседът просто да се премести.
На следващия ден в къщата се почука. Беше адвокатът на съседа. Ругаейки заплаши със съд за публикуването на адреса на клиента му. След него в двора влезе висока възрастна жена заобиколена от няколко човека. Тя изслуша съседа и се представи като основател и доживотен лидер на Фондация за спасяване на животните. С нея беше и юристът на фонда.
Адвокатът на съседа изсъска и излезе от дома ми. Дадох на високата жена записа от охранителната камера от къщата ми. Тя винаги беше насочена към моя двор и беше заснела всичко, което се беше случило.
Жената го изгледа на лаптопа си, как котенцата изядоха отровното месо и умряха в ужасна агония. Тя пребледня и поиска да изключим звука. Поблагодари ми и си тръгна.
На следващия ден започнаха демонстрации близо до къщата на съседа. Отсреща през пътя беше поставен огромен банер със снимка на отровените котенца и втори на самия съсед. Адвокатът му ги късаше и ги изхвърляше, но членовете на фонда бяха по-добри.
Тогава през нощта съседът отряза огромния банер с газова горелка. На следващия ден при него дойдоха хора от градската управа и му обясниха, че трябва да възстанови всичко за своя сметка, иначе ще му бъде наложена забрана върху имота му.
Накратко, съседът полудя и криейки се от демонстрантите, се прибираше в къщи късно през нощта. Аз не го съжалявах. Пред очите ми бяха изкривените телца на трите котенца и моята простреляна Муля.
Всяка вечер разказвах на Джек, който никога не напускаше гроба на котешките си приятели, за моите постижения. Той се мръщеше и ми показваше страшните си зъби. Явно не е мислил нищо добро за начините на човешкото отмъщение. Или по-скоро той просто не ми се довери за такъв важен въпрос като отмъщението за приятелите му.
На следващия ден го нямаше. С ужас си помислих какво щеше да се случи. На другата сутрин се звънна на вратата на вече празната ми къща. Влезе шефът на фонда. Тя:
- Искам да ти покажа нещо. Между другото, къде е вашето куче?
Въздъхнах тежко.
– Ясно - отговори високата жена и отвори лаптопа.
Загледах се в екрана. Имаше запис от камера за наблюдение на един от пътните мостове в града. Ясно се виждаше как кола се движи по този мост късно през нощта, а след това отляво нещо, което приличаше на голяма сива топка, летеше във въздуха като куршум, блъсна се в лявото странично стъкло на колата и влетя вътре. Колата зави рязко вдясно, проби оградата и падна от моста.
- Вашият съсед и жена му - кимна тя към екрана. - Разследването установи, че става въпрос за нападение от бесен вълк. Да, така.
Обхвана ме апатия и мъка. Последният ми приятел на тази земя, моят Джек беше мъртъв.
Жената ме погледна и каза:
– Всичко свърши. Но не се разстройвайте. Това видео вече го няма. Имам единствения екземпляр. Парите, нали знаете - и тя се усмихна - могат да направят много и понякога могат да помогнат на добрите хора. Когато кучето ти се върне - и жената ми намигна - а то със сигурност ще се върне, тогава му дай това.
И тя извади един вързоп от чантата си. Беше прясно месо.
- Заслужава си го. Но нищо не съм казала и нищо не съм направила.
Тя се приближи до мен и ме целуна по бузата.
Останах сам и постепенно вярата ми, че моят Джек ще се върне, избледняваше...
Но седмица по-късно...
След седмица той се върна. Гладен, опърпан и някога красивата му козина беше одрана и цялата във валма. Прегърнах муцуната му и го погледнах в очите. Бяха празни.
- За тебе една добра леля ти донесе това.
Изтичах до хладилника, извадих месото и го сложих пред Джек. Той ме погледна и започна да дъвче студеното месо...
Седнах на полагащото ми се място на дивана пред телевизора. Вече бях уговорил среща с ветеринарен лекар, който познавам, и той беше на път за нашата къща, за да помогне на моя Джек. Но тогава...
Но тогава една малка сива топка избяга от ръцете ми. Вчера го взех на път за вкъщи. Надявах се, че няма да съм толкова самотен.
Сивата топка се претърколи до Джек, скочи и заби малките си остри като игли зъби в дясното му ухо.
Джек изръмжа от изненадано и скочи. Изкрещях и затворих очи от страх. А когато ги отворих...
Когато ги отворих, видях, че Джек лежи на пода и ближе едно малко нахално коте, което лежи по гръб и маха с лапи. То се опита да ухапе Джек по носа, а той...
Изскимтя радостно и обърна пухчето с дясната си предна лапа, а то скочи и го захапа за лапата.
Джек вдигна голямата си красива глава и ме погледна. Очите му блестяха от радост. Приятелят му се беше върнал.
Няколко минути по-късно лекарят пристигна. Не видя ужасен и одран вълк, а най-милото куче, което си играеше на пода с едно коте.
- Е, къде е нашият пациент? – попита докторът. - Това ли е кучето? - и той посочи вълка.
- Джек Лондон му е името - отговорих аз.
- Да, добре? - изненада се докторът. - Готино. Хайде Джек, да видим какво имаме тук?...
.
ОЛЕГ БОНДАРЕНКО
При мен е видно от смартфона. На компа някак не го забелязвам.
