Малко е дългичко, но не и за тези които имат нужда от него.
ПРЕДАВАНЕ НА ГОТОВИЯ БЕЛЕНСКИ МОСТ.
РАЗГОВОРИ МЕЖДУ МАЙСТОР КОЛЬО ФИЧЕТО И МИДХАТ ПАША
(преразказано от Цончо Родев)
Сега, две години по-късно, когато майсторът го бе поканил да дойде да приеме работата му, първата му дума беше да припомни големия залог при сключването на пазарлъка.
Е, онези думи за „коляното“ вече две години предизвикваха доста стипчив вкус в устата на Мидхат паша, ала иначе той, като честен човек, признаваше, че Уста Кольо е в правото си да иска преглеждане на хесапа. Зер навремето две бяха големите условия на пазарлъка: качеството и цената. И всъщност острите думи се размениха не за качеството — тогаз и Гавронски ефенди не се усъмни, че мостът по восъчния проект наистина ще върши работа, — а за цената. Анджък за нея българинът бе заложил главата си. Няма как, редно е да се изпълни желанието му. Пашата вдигна ръка и предишният млад и стегнат мюлезимин отново дотича, изслуша заповедта му и също бегом изчезна. Подир минута Юсуф, главният сандък-емини на вилаета, се появи с тефтер в ръка, като хем се мъчеше да подтичва, хем едва запазваше равновесие поради големия си корем.
— С Уста Кольо Фичето ще отидем да огледаме моста, Юсуф ага - каза му, без да се обръща, Мидхат. — Двамата с него те молим, докато се върнем, да си прегледал най-подробно хесапа на строежа.
— Напълно е излишно, затиалилериниз (Ваше превъзходителство (тур.)) — отговори задъхвайки се, сандък-емини. — Съгласно твоята заповед през цялото време съм следил изразходването на средствата.
— Е, и?
— Уста Кольо има да взима още бая̀ пари, затиалилериниз, преди да опре до седемстотинте хиляди гроша. Предполагам, че туй ще бъде личният му кяр за двете години труд тука, край Бяла.
— Сигурен ли си? — не овладя изумлението си пашата, който още помнеше трите милиона, искани от инженер Гавронски, а и залагането на дипломата.
— Напълно сигурен, затиалилериниз. Сабахлен наново прегледах хесапа от начало до край. Ние сме борчлии, не Уста Кольо Фичев.
— Е, доволен ли си, майсторе? — с пресилена шеговитост разпери ръце Мидхат. — Ти опази главата си (аллах ми е свидетел, че не бих посегнал на нея и да бе прехвърлил спазарената сума!), сега остава да видим другото, „Бюйюк кьопрю“(Големият мост (тур.) както вече го зоват в конака ми.
Рилските езерца с двете нестопени преспи над тях се извърнаха към валията:
— Не ме е страх, паша ефенди. Напротив — с нетърпение очаквах да дойде този час.
Валията беше убеден, че българинът не разиграваше театро. И че съвсем сигурно без страх и с нетърпение е очаквал огледа на моста. Защото нали именно красотата на една негова творба бе станала причина Мидхат да се заинтересува от него?
— Искам да играя честно играта с тебе, Уста Кольо — каза пашата. — Хелбете, ще огледаме моста. Още сега. Че мостът е красавец, туй го виждам и отдалече. Ала когато преди две години говорех, че аз лично ще проверя усталъка ти, нямах предвид само красотата.
— Признавам, не те разбирам добре, паша ефенди…
— А не е сложно. За външния вид аз ще се произнеса веднага. Но най-важното на един мост не е красотата, майсторе. Цялата земна красота да е събрана в него, ако не му държат устоите, никакъв мост не е това. За моста по-важното е дали е як, отколкото дали има албени(привлекателност) То е като една круша, Уста Кольо. Крушата може да е красива като за картинка, ала ялова ли е, не дава ли плод — най-добре отсечи я, че барем да се огрееш с нея.
— Афидерсън, паша ефенди, но как ще разбереш дали е як мостът? Не виждам тъдява твоя инженерин. Или галиба ти можеш сам да направиш разните пресмятания?
— Намислил съм нещо къде-къде по-просто. Вчера заранта проводих от Русчук две батареи оръдия. Ще ги пусна по моста и… Е, виждам, вече се досети. Застигнах ги по пътя. Сигур до един сахат време ще са тука.
Очакваше в сините очи да трепне поне малко-малко тревога, но не би. Вместо това Кольо Фичето кротко попита:
— От най-тежките топове ли са, паша ефенди?
— Не. Най-тежките, крепостните, не са на колела. Но съм проводил от онези, които идват веднага след тях.
— Е, жалко.
— Жалко за какво, майсторе?
— Загдето не са най-тежките. Като ще е изпитание — изпитание да е! Е, що, да вървим, а?
Те тръгнаха един подир друг. И едва сега Мидхат забеляза какъв неизброим народ се бе събрал тук за тържеството. Отсам реката бяха строени два бьолюка (рота, множество) аскер, които го поздравиха със своето отсечено: „Падишахамъз чок яша!“(Да живее падишахът — военен поздрав) а на отсрещния бряг на Янтра имаше може би до десет хиляди народ, навярно от околните села. Също и от там го поздравяваха с викове, но също ручаха гайди и се виеха кръшни хора̀. И на едните, и на другите пашата отговори небрежно и набързо. После двамата с Уста Кольо стъпиха на моста, а на двадесетина крачки зад тях се стълпиха официалните лица, военни и консули. Мидхат паша бе вътрешно подготвен да му хареса онова, което ще види, но действителността още в първия миг надмина очакванията му. Не мост беше това, а прелест! Бял и чист като току-що варосана стена, той наистина имаше ширина като да минат четири коли по него, а дължината му навярно достигаше четиристотин аршина(В първоначалния си вид — понеже сега е частично разрушен — Беленският мост е бил дълъг 276 м и широк 9 м)
Пък само това ли? Строителят бе предвидил от двете страни издигнати пътечки за пешаци и за предпазването им от падане — красиво издялани пармаклъци. Но и това се бе видяло недостатъчно на Кольо Фичето, та той сам, със собствената си ръка, по всички изострени краища на подпорните колони бе издялал чудновати фигури. Зарадва се душата на Мидхат, когато гледаше разните лебеди, грифони и разярени лъвове. Само веднъж щеше да му прекипи — то беше, когато на един от устоите зърна двуглавия руски орел, — но благоразумието и светското му възпитание му подсказаха да го отмине, сякаш не го е забелязал или ако го е забелязал — че не го е разбрал. Отмина, но вътрешно си каза: и този е от един дол дренки с другите — на царщината прави мост за стратегическо маневриране, пък очите му все там, в техния прословут „Дядо Иван“…
Извървяха моста от единия край до другия, а сетне обратно. И когато бяха в началото му, Мидхат сложи дясната си ръка на сърцето и леко-леко се поклони:
— В пазарлъка ни влизаше дали ще получиш моето „Евалла“, майсторе. Ето, казвам ти го от все сърце. Харесал ми бе мостът, когато беше от восък, но този, същинският, е десетократно по-хубав. Евалла!
Другият свали калпака, поклони се далеч по-дълбоко и белите му коси отново се капичнаха пред лицето.
— Виждам в далечината пушилка, паша ефенди. Сигур ще са топовете.
— Що? — подкачи го валията. — Тревожи ли те изпитанието с тях? Може би не ти се иска батареите да минат по моста?
Лицето на българина остана непроменено, само в дъното на черните му зеници за миг блесна лукаво пламъче.
— А, не се безпокоя — каза безизразно. И продължи така, сякаш бе надянал маска на лицето: — Моста съм кроил по начин, че по него топове да минават както в едната, така и в другата посока…
Мидхат помисли над думите му и устата му отново се изпълни с нявгашния вкус на сдъвкана стипца.
— И все пак комай нещо искаш да ми кажеш по повод на батареите?
— То не е страх, а молба, паша ефенди. Дойдат ли топовете, не само да ги преведеш насам и нататък.
— А какво повече, Уста Кольо?
Преди да отговори, Кольо Фичето запита на свой ред:
— Колко ще бъдат топовете?
— Две батареи по четири.
— Значи осем. Добре, място, виждаш, има, паша ефенди. Молбата ми е да ги струпаш за колкото желаеш време ей там, върху седмия отвор.
— Защо точно върху него?
— Защото е по средата. А винаги средата е най-слабото, най-уязвимото място на моста. Анджък там ще проличи як ли е той или не.
Мидхат паша сви рамене и златистите му еполети се люшнаха напред и назад.
— Не те разбирам добре, но ще го изпълня. В края на краищата ми се чини, че също и това е част от пазарлъка ни…
Батареите наистина пристигнаха след малко и по заповед на валията веднага, без никаква почивка ги преведоха по моста, от единия бряг на Янтра до другия, после обратно. Този своеобразен парад бе съпроводен от незапомнен радостен вик и не ставаше ясно кой ликуваше повече — турският аскер ли отсам, или българската гмеж отсреща.Като мина и това, пашата повика конния колагасъ̀ (чин във войската или полицията, среден между капитан и майор), който командуваше артилерийската част, и му заповяда да струпа оръдията и конската тяга на мястото, което му бе посочил Кольо Фичето. Докато траеше разместването (не бе от лесните — все пак ставаше дума за отсечка от мост, а не за широкия двор на казармата), той потърси майстора, за да го попита дали вярно е предал молбата му. За негова изненада — не го видя; изглеждаше като в басня, ала Уста Кольо просто бе изчезнал. Младият мюлезимин, който му прислужваше във всяко отношение тук, разбра, изглежда, изненадата му, понеже притича и попита:
— За Фичев челеби ли се оглеждаш, затиалилериниз?
Пашата потвърди с кимване.
— Ще го видиш през пармаклъка, затиалилериниз.
Мидхат послуша съвета му и се наведе над каменния парапет. От гърдите му се изтръгна неволен вик на изумление — долу ставаше последното, което той можеше да очаква. Тъй както беше в празничните си селски дрехи и с кундури, българинът бе нагазил в Янтра и като се бореше с водата й, отиде до най-дълбокото й място. А най-дълбокото бе не другаде, а точно под седмия отвор на моста. За острия ум на пашата не бе трудно да разгадае онова, което ставаше пред очите му: за качеството на работата си майсторът наистина залагаше живота си.
Две противоречиви чувства смъднаха в душата на Мидхат — възхищение и яд. Възхищаваше се на достойнството на този неук човек и в същото време го беше яд, че произлизаше от рода на българите, а не на правоверните…Докато се изпълняваше сложното придвижване по настаняването на оръдията, от двете страни на реката се бе възцарила такава тишина, че чаткането на подковите по каменния мост звучеше като пушечни изстрели. Някъде по средата на маневрата Мидхат отново хвърли поглед през пармаклъка. Кольо Фичето стоеше там, под седмия отвор на моста. Потънал до над пояса във водата, а иначе с по̀казно безучастие бе скръстил ръце на гърдите и от време на време подръпваше от една цигара, залепена на долната му устна.
Сетне се чу едно „Дууур!…“ и движението по моста престана — всичките осем полеви оръдия бяха на определеното място. Ще рече — точно над главата на българина. Може би за цяла минута се възцари такава тишина, от която чак ушите заболяваха. После в един миг се разнесе небивал грохот. Пашата трепна, погледна към моста. Но не, каменният мост си беше непокътнат на мястото. Грохотът произлизаше от хилядите човешки гърла от двете страни на Янтра, от който сякаш щеше да се срути небето. Размахваха се ръце, фесове и калпаци летяха във въздуха, някои — най-нетърпеливите — нагазиха в Янтра, за да стиснат първи ръката на майстора.
Мидхат паша остана на място и там дочака идването на българина. А той приближи без бързане; от дрехите и кундурите му по земята се оцеждаше водна ивица.
— Още веднъж ще река моето „Евалла“, Уста Кольо — поздрави го пашата. — И все пак ще те смъмря. Животът ти е премного полезен на хората, на царщината, че и на света, за да го рискуваш така, за щяло и нещяло.
— А, не мога да се съглася с тебе, паша ефенди. Не е то „за щяло и нещяло“.
— Може би ще ми кажеш по-важна причина, която на мен не ми иде на ум?
Съвсем кратко колебание. И после:
— Речи ми честно и от сърце, че наистина не виждаш причината, паша ефенди, и аз с готовност ще ти я обясня.
Мидхат, образован и ловък в словото човек, много добре знаеше старото правило, че „езикът ни служи да скриваме мислите си“, та без мъка отговори: не, не виждал разумна причина. Тогава българинът произнесе бавно, като внимателно подбираше думите си:
— Този мост ще стои тук и тогава, паша ефенди, когато нас с тебе отдавна няма да ни има на белия свят. И никой не ще се поинтересува „Кой го плати?“, а „Кой го направи?“. Пък като му кажат, ще попита още: „А от кое коляно беше този майстор!“ Е, това е, паша ефенди.
И аз така действам кат се поЯвят, ама сега нема - в моя тел. Не знам от какво зависи.
