Гледах тая вечер 1 филм и после се оказа че не ми се спи. Тъпите обикновено ме приспиват, но този ме "държа" до края.
Та рекох да драсна 1 разказче. Сори ако има правописни и пунктуационни пропуски.
ЧОВЕКЪТ ЗАД УНИФОРМАТА
Бе лето 2003-то.
Денят беше великолепен за пътуване, макар и зноен. Сухо, добра видимост, слаб трафик и унесен в спокойствието му, си левитирах лежерно по маршрута В. Търново – Монтана. Карах с около 90, за да държа люка отворен, осигурявайки максимална циркулация на въздух през купето при затворени прозорци. Сивичето е без климатик - набор 86, но всичко нужно за удоволствие от шофирането си имаше. Бях обгърнат от педантичността на подопечните на Соичиро сан и сам в колата. Единственото което ми липсваше е някаква интрига.
Преди няколко завоя ми бе хрумнало че пътуването по обед в работен ден може и да не предостави интересни възможности за попътно развлечение, когато след поредния изсксочи една такава, в лицето на черен силует с ярки фарове. С набъбването му в огледалото, разпознах един завтекъл се швед 9-3. Тоя вагабонтин за нула време ме застигна и безпардонно изпревари, все едно бях спрял. Както се казваше в 1 алкохолна реклама – „ей това чукане чаках“! С лявата ръка изправих облегалката с 2 зъба, с дясната вдигнах оборотите на мотора с 1000 (посредством скоростния лост) и пътем затворих люка, защото над 120 става шумно, а предположих и че ще ги надвишим. Празненствата по случай наказателната операция над шведа обявих за открити! Не видях кой го шофира, нито колко човека бяха вътре, но колата не беше „клекнала“, а буквичките „турбо“ на задния капак не ме притесняваха, понеже беше кабрио – естествено с „нахлупен каскет“ , поради скоростта с която се движеше и предстоящите завои. Подозирах че ще ми направи „ластик“ над 200-те, но предстояха виражи и неравности при спускането към Севлиево, а после и тамошното ограничение 60 пред „будката за рекет“. Очаквано шведът намали, преодоляхме бавният участък на „къс пас“, но в равното отново се юрна напред, издувайки „каскетът”, а аз по него. Някак вече бях готов да играя ва банк с „дебнещата опасност“, за да не изпусна „купона“. Или той щеше да намали, или щяхме да профучим заедно, или да спрат него, като първопроходец. Речено – сторено. Ръг отново „3-тия зъб“, десният крак в „шпиц”, 100-те коня отново се въодушевиха, а аз тръпнех в напрежение – „ще яде ли Асан баница“ или „хурката“?
Покрай будката нямаше никой и профучахме в режим ускорение - с двойно над лимита – луди / млади!
Ооообаче! Не щеш ли, с периферното си зрение зървам рязко отскачащата и врата. Сигурно ако не я бях видял, нещата щяха да се развият в предварително начертания план в главата ми, обаче в тази милисекунда, тя рязко се разцепи на 2, а както е известно – „колебаещият се човек е бъркащ човек“. Дясното полукълбо все още натискаше газта, а лявото тутакси втренчи поглед в огледалото и това което видя … С 2 думи „мамма миа“! В 1-та ръка фуражката, в другата стоп палката, двете се мяткат нагоре „в крак“ с крачолите, а между тях някакво сеизмично сътресение, опитващо се синхронизирано да придвижва в пространството цялата тази съвкупност. В главата ми революция. Дясното полукълбо (в тон с мотора) реве – давай – шведът прави „ластик“, а лявото измъкна от нейде 1 транспарант „ами ако тоя ти запомни номера и се обади на следващите си колеги???“. Бунтът на „левака“ рязко взе надмощие, викайки на помощ морала и страховете човешки, десняка се кротна и „слезе“ от газта, стоварвайки се върху средния педал. Преминахме в режим спиране.
Сивичето е 800 кила и макар на „барабани“ отзад, неохотно клюмна с предница и взе да забавя осевата линия. Очите пак в огледалото, а лявата ръка развява „белия флаг“ чрез десния мигач. Спрях доста далеч от „местопрестъплението“ и гледайки усърдно тичащите конвулсии на „органа“, реших да започна „стопляне на отношенията“. Включих задна и на аварийк - близо до банкета, се затътрих към инквизитора с ясното съзнание че ще ме „разпне“. Почти се „сближихме“ и услужливо спрях точно под ръката му, с чийто лакът се подпря на покрива, после с другата нахлузи фуражката и докато въртях ръчката за сваляне на стъклото, се молех да не е имал радар, макар че и двамата бяхме наясно със ситуацията – аз бях нарушител, а той беше законът!
Картинката не беше обнадеждаваща. Ризата му бе разпасана, издавайки епицентърът на телотресението, с 2 цвята - светлите участъци бяха сухи и с площ на архипелаг в океана. Фуражката и тя започваше да се „наводнява“, а по козирката и си личаха блажни тактилни отпечатъци. Явно го разделих със шпека който сигурно сладко си е рязал, предвкусвайки пладнешкото угощение, което моя младост с немилост отложи. Но багрите на лицето му предвещаваха истинска буря – с палката си бяха братя близнаци. Надвиснал над мен и тежко дишайки, от раз би взел „Оскар“ за „Разяреният бик“ на Скорсезе – Де Ниро „пасти да яде“. Седях и си мълчах – оставих го да си поеме дъх и да се представи. Той се „взе в ръце“ остави палката на покрива и изломоти:
- Сшшшна … (неразбираемо), дкмЕнти за прверха!
По дъхът и хвърчащите отломки разбрах че все пак обядът му е бил започнал. Аз измъкнах от архивите с гримаси възможно най-печално примирената и тихичко промълвих:
- Сега господин старшина.
Повдигнах се леко от „дъното на положението в което бях” и измъкнах портфейла от задният си джоб. Там бяха „док файловете” и „намекът” за „извънсъдебно споразумение”. Подадох само тях и зачаках развитието. Старшият избърса пръсти в панталона си – адмирации за жеста, но не и за липсата на „етикет”, пое документите, дръпна се крачка назад, протегна ръце и започна да ги изучава, четейки „от – до”. Явно от годините вече не виждаше отблизо, а и в суматохата не си бе взел очилата.
Мина цяла вечност. Имах време да си припомня как попаднах в тая ситуация и как по Божият промисъл шведът се измъкна, и сигурно вече е на Хемус. Прав му път, но започнах мислено да се самобичувам за дързостта си в тоя каприз. Скуката бе виновна и жегата, която при спрялата кола и застрашителното положение в което бях, се стичаше по гърбът и бакенбардите ми. После ме досмеша от видът на старшината, но гримасата на лицето ми „удържаше фронта”. Дори имах време да се пренастроя, започвайки вместо себе си да съжалявам него, което бе нормална за мен емпатия. После ми хрумна че той едва ли знае тази форма на социално общуване и няма как да подозира че има 3 нейни разновидности, а да се надявам на снизхождение по някоя от тях просто нямаше смисъл. И познах. Тонът с който ме „емна” тежеше поне тон и се стовари безмилостно върху ми.
-Ти с колко караше бе? Видя ли се чак къде спря? Имаш над 100 метра спирачен път! Слизаи! Отваряй! Вади всичко за проверка!
Едно ще му призная – имаше точно око (проверих вечерта по Гугъл Ърт). От будката му + времето за скачане на спирачката до пълното ми „кацане” имаше малко повече, но не знам точната си скорост, а и „рулирайки” на заден по пистата му спестих поне 70% от разстоянието, но останалото го протича и все още му тежеше. На момента обаче веднага изпитах облекчение и хвърлих от раменете си онзи тон – не бе въоръжен с „доказателствен материал”. Демонстративно си разкопчах колана, надявайки се поне това да „намали щетите” и чинно излязох от бялото Сивиче. Вън ме лъхна освежителен ветрец и вече стъпил на „неговото ниво”, започнах пледоарията си.
- Много се извинявам господин старшина. Не познавам участъка (колата е с Русенска регистрация), не видях табела за населено място (шосето е извън града и минава през нещо като индустриална зона). Сигурно съм се поувлякъл след предния автомобил (обяснения на ученичка).
- Кво ми съ извиняваш бе? Сега ш тъ вида!
Все едно чух – сега ще ти видя сметката. Пътувах с малко багаж (то багажникът събира 2 каси бира), но от там бе извадено всичко което не трябва и после всичко необходимо – по опис. Аз съм си изряден, макар и недисциплиниран понякога. Пожарогасител (в нормата и минал преглед), свежа аптечка на 3 месеца (прегледа датите), триъгълник, жилетка, крик, ключ, резервна гума, резервни крушки (по колата всички работеха), чистачки + пръскалките им, абе – пълно ГТП. Само дето нямаше канал, газ анализатор, барабанни ролери за спирачките и уред за нивото на фаровете. Направо ме „съдра”, но нища нередно не намери. За времето на огледа явно малко се поуспокои, осъзна и той ситуацията и му стана ясно че е безпомощен, а и гладен, плувнал в пот – не можеше още дълго да продължава с инквизицията.
- Ти за къде си се разбързал така?
Как да му кажа че шосето, колата, оня ербап с „каскета” и буйната младост предразполагат към грехопадение?
- Към Монтана, служебно, чакат ме, а се наложи да мина през Търново (трънки и глогинки). Тате и мама там живеят, аз се взех с 1 момиче от Русе, а в Монтанска фирма се хванах на работа. На гаджето не му се отразява добре бременността, та се надявам да не ме бавят и довечера да се прибера при него и родителите му. Сложна е моята, но и вашата не е лесна. Цял ден в жегата, да вардите таквиз апаши като мене, едва ли е приятно. Сърдечно ви моля за извинение като човек, а пред блюстителят на реда във ваше лице съзнавам пълната отговорност на провинението си.
Стават и чудеса, и не само по Коледа! Бавно и полека – сякаш няколко века, от старшината започна да изплува „човека”. Поогледа ме (от глава до пети), погледна си часовника, погледна пак отворената кола, багажа в и около нея, и бавно тръгна да я обикаля. Пресегна се, взе си фуражката и палката, и бавно се запъти обратно към будката с обяда си.
- Еи, да не те дочакат в дървено пардесю? Умната, ей! И аз съм бил млад, а сега имам син на твоите години. Гледай и ти до тук да я докараш и дано не ти побелеят косите от него, като моите.
Колкото повече се отдалечаваше и смаляваше униформата му, толкова повече нарастваше признателността ми към човекът в нея. Де юре „законът” ме пусна, понеже бе неподплатен с фактология, но думите на човекът де факто ме „хванаха за гърлото”. Припомних си баща ми, който изпращайки ме каза „бързай бавно”, майка ми, която поръча да звънна като пристигна, любимата, която цял ден ще си мисли колко внимателно я возя и как ли го „избивам” по шосетата когато съм без нея, шефът ми, който веднъж возейки го в Сивика рече – „тая пича въшка мноу бега – гледай да не останем без служител, че си ни важен”.
Профучаващият ТИР отвя светлоотразителната жилетка в драките и ми напомни кой съм, на къде съм се запътил и за къде всъщност пътувам.
А лето 2003-то отдавна е в небитието.
Всичко описано е 100% истина и моя случка. Да ли е било поучително и достоверно е друг въпрос, но факт е че подцених емпатията у този човечец, а дори името му не разбрах. Той може и да не си спомня гореописаното събитие, но за мен то сякаш беше вчера, а аз наближавам неговите години. Дано да е жив и здрав, а аз тепърва ще разбирам какво ще ми поднесе моят синковец – тинейджър.
