ceco_accord

Да, светят супер ярко и съм се вторачвал в тях, но не са ме заслепявали.

Ами колата е почти нова, цената и не е малка, та е редно някак по-достойна и достоверна обява да получи. Ако не му се пише, поне да сложи модификацията, а който се интересува, ще намери конкретната подробна спецификация. https://di-uploads-pod16.dealerinspire.com/pattypeckhonda/uploads/2020/11/2021-Honda-Accord-Specs-Features-FINAL-10.11.20.pdf

На мен много екстри не ми трябват. Може би единствената за която завиждам са матричните фарове. Това нещо е великолепно! Осветява надалеч, караш постоянно на дълги, а системата отрязва част от снопа светлина, за да не заслепява насрещните и попътните автомобили. Застигали са ме такива коли и пред мен е просто неосветен от тях участък, в който са моите фарове, а наоколо е ден. Но 1 такъв фар струва почти колкото актуалната пазарна цена на цялата ми кола.

Може да ви е смешно, но е така - просто бизнес. Плащаш си за екстра, а ако искаш възможност за деактивирането и си доплащаш. Тоест - 2 пъти за нещо което не искаш да ползваш. И да, новата EQS е със завиващ заден мост на 5 градуса. Ако искаш да е 10, колата го може, но се активира срещу месечен абонамент.

... И като се почна! Пътувах доста. Било за кеф, било служебно. Работех „дистанционно” (от 300 км разстояние) и като звъннеха да ги навестя, бе делничен празник за мен. Сивикът не е за дълъг път, обаче тогава не го знаех. Но те и варварите не са знаели че Рим е непобедим. J За 4 години му сложих около 160 000 км. Като малък мечтаех да съм тираджия, но с времето разбрах че ежедневието убива удоволствието. Съзнавам че повечето хора пътуват, само защото им се налага. Те няма как да обичат шофирането, защото е свързано с много условности, неуредици, ограничения и рискове. Тези фактори са валидни за всички ни, но моето усещане е отвъд тях. Обичам да консумирам времето в своя полза. Каквото и да правя, да ми е приятно, а шофирането е 1 от заниманията, които ми носят позитив на душата. За мен, първите думи от въпроса „Искаш ли да идем ...”, са нонсенс, ако е свързано с шофиране, а дестинацията е без значение, както и времето. Обичам жегата и студа, сухото и мокрото, светлото и тъмното. Всяко от тях носи различни усещания в колата и поведението и. Това са дребни (или не) нюанси, но всяка разлика е обогатяване. Разбира се, с напредването на ЕГН-то не ми е комфортно да карам надалеч нощем и в дъжд, но и това си има прекрасности. Аа, не обичам мъглата. Тя е пречка за видимостта и съответно свободата на взора. Да, свободата, това е дал автомобилът на цивилизацията. Някой ще рече – „Това е илюзорно” (правила и ограничения от различни естества), но както е казал мъдрецът – „Уважавай своите окови – те са твоят периметър на свобода”. Чувствам се свободен, макар и затворен в кокпита, а другите ограничения не са ми проблем. Имам свободата на своите решения и отговорности, а това в днешният свят пълен със зависимости е лукс. Обичам „дребните неща”. Да си играя с релефната маркировка и да слушам звуците и. Да гледам бягащите назад вадички дъжд по страничните стъкла. Да зяпам магнетичността на сноповете снежинки нощем пред колата и как се топят на стъклото. Обичам приглушеното хрущене на пресният сняг под гумите и лекичко да се „лъзгам” по завоите, когато може. Жалко че напоследък сняг – йок. Не бързам, а се наслаждавам на пейзажите и разбира се, обичам да имам време да поспра, за по-детайлен оглед, или снимки. Фоткам не за да открадна и отнеса нещо със себе си, а просто да съм част от конкретното великолепие. Жената току рече – „Цеци, какво пак видя / кога ги гледаш тези снимки”? Ми, никога, ама е кеф да „уловиш мига”. Примерно, гмуркащото се в севлиевската мъгла шосе, или залезът нейде близо до дома – той вчера, или утре не е същият. Обичам да съм част от „общият шосеен мравуняк”. Да наблюдавам насрещните и попътните участници. Веднъж срещнах каракачанка на лявата предна седалка. Тогава съжалих че нямам видеорегистратор. Колата разбира се бе с десен волан и хуманоид зад него, но гледката бе фрапираща. J Харесва ми да откривам съмишленици, управляващи с наслада и да комуникирам с тях чрез действия, или сигнали. Да благодаря с аварийките за десен мигач от предходният, или да го дам на задният, щом е по-бързащ. Нощем да мина на дълги и осигуря видимост напред, на този, който ме застига „с намерение”, или да го възпра с „оранжево ляво намигване”, за да не „сгази лука”. Радва ме взаимността с която едновременно с насрещният, сменяме дългите с къси, особено когато е зад завоя, или билото на шосето. Неписани закони и профи тайминг. Всичко това е комуникация с непознати, а някак „свои хора”. Не ми влияят зле дори арогантните, но понякога (за пред фемилито) „влизам в образ” на издразнен и излизам от лежерното си поведение. J Да, кефи ме да тропна с десния крак по мотора, а той да събуди кутията и заедно да се юрнат да ми угаждат като партньори в театралния скеч. J Вдъхновяващо е – не си отказвам, дори без причина, но не е постоянно. Все пак 1 нещо е ексклузив, само ако го държиш в този статут и си го ползваш само по моментна прищявка. Преди години си мислех че удоволствието се поражда от усещането за контрол над колата и ситуацията, но това е перманентно и задължително. Да, страхът покачва адреналина и те прави жив, но той зависи не от скоростта в правата, а от границите на сцепление и време, които тя ти оставя в маневрите. Кеф може да има от всяква кола, стига да я владее човек. Напоследък не се напрягам. Колата (особено сегашната) е вторият ми дом като уют. Голямата маса изолира. Тя е същността на комфорта, а не само окачването и гумите. Усещането е за 60-70 км/ч, но реално се движа с потока, който си поддържа 100-110 км/ч. Обичам да съм си вкъщи, докато се местя в пространството и времето. Нещо като седиш си и нищо не правиш, но има резултат, или по-скоро, наслаждаваш се, а пътем постигаш целта. J Обичам повече тръгването (спрямо ппристигането) – дори просто денем за работа. След сутрешното кафе и краткото шофиране, денят се усеща чудесен - слава Богу не живея в мегаполис и демобилизиращ трафик. Обичам си и колата - за някой ще е странно, но това си е моя лудост. Обичам да я тупна с длан отзад и да и река на ум – „Хайде”. Да отворя капака (без причина) и просто да намигна на ДВГ-то – „Трябваш ми”! То не е човек, че да откаже, освен когато онова в ъгъла, дето „таи напрежение”, не му съдейства – случвало се е. Мъка ми е нещо по автомобила да е зле технически, или грозно. Но някак всички тези неща и мотиви не ми обясняват напълно, защо обичам да шофирам. Смътно усещам че има още нещо? Някаква необяснима „дрога” витае. Жената има книжка но не шофира. Явно освен страха, като много други не е обхваната от този необясним опиат.

Сложно е. Колите са много, а водачите все по-неопитни. Производителите имат вменени отговорности, за да се лицензира моделът. Отделно, за повечетокупувачи са важни "чавките" с екстри в спецификацията, а не "същността" на колата. В достойните модели почти всичко може да се деактивира, но разбира се, някои екстри са полезни. И да, системите помагат, но и разводняват инстинкта за самосъхранение, както и удоволствието от шофирането, ако е в "гранични режими".

Предполагам че просто я е видял и споделя. Който се интересува от модела, със сигурност знае че не е "топ левел", просто защото не е "туринг" версията, но пък изглежда прилично.

Просто колата си е правена за извънградско. Странно е как са постигнали това, но по хоризонтален път от 100 до 130, моментният разход си е все 7/100.

Хора и мнения всякакви, но аз лоша дума за модел на Хонда няма да кажа, не че си нямам лична класация. Това с отварящите се перпендикулярно задни врати си е фирмен патент и се ползва отдавна.

Някой то 2-та сензора в уплътненията на вратата губи връзка със системата.

Загъни ги - да не настинат.

Емии, ЧЕСТИТО! Няма как да не е по-добре, освен че е по-красавец. Но по, вече Ти ще кажеш, включително по-обстойно сравнение.

Не мога да помогна с друго. Само пращам SMS-и на номер 1466.

Чакам първия старт. До тогава не чета новини по Ф1 темата. То само корпоративни.

– Скъпи, ти харесваш ли моята приятелка Мими?!? – Кви глупости говориш бе, аз харесвам само теб!!! – Ало Миме, не иска тр*йка…

Защото е направено по Хондовския постулат - "Повече място за човека, по-малко за машината". Все едно хора са само собствениците, но не и сервиз мените. А и моторът е проектиран преди да се сложи в коша - ползва се и за други модели на тази платформа.

7 февруари 1900 година - умира Капитан Петко Войвода! 300 битки и 33 куршума в тялото за България... Умира в нищета,смачкан от тези,за които се е борил.. "Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ич Кале, от мръсните клевети и трагични разочарования. Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече. На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час? Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над мързеливата човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде! Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант - по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета. Джуджетата го умъртвяват — наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне - все повече свети и сгрява сърцата ни с благородния си пример, с кристалната си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България." „Капитан Петко Войвода” - Николай Хайтов

Бензин в кръвта - колко добре казано! Метафоричен, но и красноречив израз, нещокато "бръмбари в главата" и "въгарец в задника". Да почна от "началото си": Според майка ми (и напук на цялата очакваща рода), първата дума която съм изрекъл е била кола. Не помня къде и какво съм видял, нито кой е казал че така се нарича. Явно това е било първото нещо, което ми е направило достойно впечатление на тази планета, та да проговоря. Първият ми откъслечен спомен за детски (черно бял) филм е как на едно кръстовище спират 4 коли и шафиорите им хвърлат зарче, за да реши кой след кого да мине. Гениален ЗДП, стига да няма "сърди човече". Вече проходил, когато пресичахме кръстовище, чаках да се появи някоя (да, тогава колите бяха рядкост), за да минем зад нея и вдишвам с пълни гърди. Онази миризма бе / е незабравима - "парфюм за мъже". Жалко че колите станаха милиарди и това замърсява, та стигнахме до катализаторите. Да шофирам мечтаех откак видях приятел на вуйчо ми да кара и ни вози във Волгата си (синя ГАЗ - 21). После разбрах че трябва да чакам дузина години, за да взема книжка - трагедия! В автобусите винаги се возех отпред, а ако се бяхме качили в навалица се отскубвах от мама, но тя знаеше че може да ме намери отпред, до шофьора, подпрял се, или седнал на капака на двигателя - ако някой помни старите Шкоди, или Чавдари. Откакто държа лист и молив съм рисувал коли. Обичам персоналното. Почти на всяка мога да поискам екстериорни промени (по моя си вкус), но това вече си е "лично мое извращение" както се казва. Обичах да си карам и разглобявам количките, да ги "тунинговам" с пластелин, или да си дялкам свои от калъпите сапун на баба. Не бяхме заможни, но имах чашони с автомобилчета, които в 1 отвратителен за мен ден (от яд че "кога ще порастнеш"), подарих на съседско момченце. В малките класове, баща ми работеше в сервиз за лесовози - камиони за превоз на дървени трупи. Чаках с нетърпение да се окаже дежурен по уикенди и празници, та да хвана автобуса през тайгата, и да ида, па да зяпам, и да се цапам. Средношколски учих за монтъор, курсовете изкарах на 16, но книжката дадоха на 18. Вкъщи почна ежедневна препирня кой ще кара семейната Шкодичка. В "гладните" 90-те отидох студент, бачках в 1 автосервиз, "пипал" съм какво ли не, но някак "не се оказа моето". Сигурно за това карам Хонди. Има в тях хармония и харизма + инженерно изкуство. Взех диплома, намерих си работа по специалността, почти веднага взех и пари на заем от шефа си, та си купих Бялата "микровълнова" от подписа си. Олекна ми. Толкова много години - дълги години чакане! Свърши се! Имах прдължение на тялото и същността си. Следва продължение:

Вдигнатите рамена отслабват пружините им. Иначе със спрей бива.

@pepur - изходът на Плевен - посока Ловеч.

Пуу, чудно ти се получава! Дай 1 такваз жена и на мен. Моята не обича да пътува и доста провлачва тръгването. Последните години и казвам че искам да тръгнем с 2 часа по-рано от желаното за мен време, защото и аз не обичам да бързам.