Преди години отидохме на море, на бунгала в Созопол. Яка компания, мацки, пиене, никакъв контрол. Една вечер след як запой с домашна ракия, незнайно защо, ни се дояде мед. От другата страна на пътя имаше пчелин. Оформихме здрава група и потеглихме. От петимата в групата, никой хал хабер си нямаше - къде точно се крие медът и ха-ха да се върнем, но другите щяха да ни скъсат от базик.
–Вижте, пичове - предложи Ванката - Да вдигнем кошерчето и право в бунгалото, там на светло ще решим какво да правим.
А нощта - тъмна, като в кучешки гъз. Но кошерите - боядисани в жълто и бързо се ориентирахме.
–Ей този! - спря се Ванката.
–Що? - питам аз.
–Щото е най-голям. Като крадем, поне да е най-големият!
Правилно! Грабнахме го. И в този момент ни се нахвърли дребен, но трътлест помияр. Лае та се къса и току налита към краката ни. Разстоянието до бунгалото го взехме само на заден.Четирима носехме кошера, а петият се занимаваше с песа. Щом ухапеше три пъти, се прехвърляше при носачите. Пропадахме в някакви канали, спъвахме се в коренища и най-накрая, изподрани и нахапани, стигнахме бунгалото. Всички нададоха тържестващ рев и млъкнаха.
Ванката се плесна по челото и рече:
–Копелета, донесли сме къщичката на кучето!