Защо обичам да шофирам?

[ceco_accord 6895]

От време на време разсъждавам и не съм изровил от себе си обобщен отговор - само някакви откъслечни усещания.

Ясно е какво взема - финансово - физически, но какво дава е така обширно и уникално психически.

Диря споделяне - издълбоко и откровено! От там където рядко ровим в житието / битието.

Нали докато човек не осъзнае мотивите, няма да проумее действията свои и околни.

Мнения като: "Да фрЪгам газ" и "Просто от А до Б" са крайности, но приемливи.

Търся разковничето - смислено и лично, па ако може и романтично!

Може да ми / ни е полезно и приятно, па всекиму своето.

Истината своя намери - ако искаш, сподели!

Бъди честен със себе си и нас - не боли!

[Legend91 187]

Обичам ускорението, било то от място, било след завой, съпроводено неизменно от ръмженето на двигателя. Харесвам също така и бързо взетите по идеалната крива и без много люшкане завои. Мразя обаче тесните ленти в София, бул. Тодор Каблешков 👿, гъстия трафик, и оня "еко"идиот: софийския главен архитект!

Редактирано 6 Февруари, 2023 от Legend91

[ceco_accord 6895]

0.8% отговорили - от 125 видели.

Сега ще погледнат пак - да видят кой какво е писал.

Нахвърлял съм някои мисли - ще ги подредя, па изложа, защото обикновено човек като споделя, му се изяснява и на него самия.

[sentinelprime3 59]

...Просто бензин в кръвта:))

За мен човек се ражда с това..Както някой го влекат оръжията, самолетите трети корабите ..нас ни влекат автомобилите..От малък и сега вадя снимки ,всяка 1ва снимка съм бил с количка , не самУет, конструктор или пони ..А такова на 4 колела и по- възможност да и се отварят вратите и предния капак

 

Страстта към скоростта, изтеглянето напред с колата..Мен лично това ме отпуска.. В колата се изолирам от вс което ме заобикаля, чувствам се спокоен, дори и някои път си водя диалог,колкото и налудничаво да звучи. Караме да се концентрирам върху други неща ,докато шофирам.

Когато човек обича да кара и още повече обича своето мпс нещата се получават по най- добрия за него начин.

Бензин в кръвта!

[Cyreon 211]

Oбичам дългите магистрални пътувания в чужбина, по много часове, със спирания на различни дестинации, които изискват добро планиране и добра организация. Скоростта изобщо да не е висока, да е разтоварваща, а не натоварваща. До мен да е гадже, жена, любовница или което и да е любимо същество от женски пол, да съм заредил поне 300 часа музика на флашка и старите дискове. Да заредя хондюшка със солидно количество храна и напитки, да планирам тръгване рано сутрин още по тъмно или надвечер, ако ще е нощно каране с идея да е по хладно, например ако е лятото. Да съм проучил бензините къде са по-евтини, да съм уредил спането по мотели и хотели, забележителности и други мероприятия. Всичко това мен ме разтоварва и организацията на подобно събитие за мен е удоволствие. Ей тогава шофьорлъка е кеф, понеже си писал по възможност да е романтично. Да знам, че имам достатъчно часове до ферибота в Игуменица, Сплит или в Генуа например, а не да бързам като въртоглав да се трепя по пътищата. И докато мацката ми подава бонбонки в устата докато аз шофирам да си мисли: "Брей, тоя сладур може да не ми се праска с високи скорости, ама Акордеона му добре стегнат, с хубави гуми, тих двигател чуваме добре музиката, спокойно и хубаво ми е на душата. Не искам тая приказка да свършва."  Случвало се е много пъти, реалност е, а не фантазия, затова така го описвам. Ей това за мен е мастъринга в шофирането. 

[ceco_accord 6895]

Пуу, чудно ти се получава! Дай 1 такваз жена и на мен. Моята не обича да пътува и доста провлачва тръгването. Последните години и казвам че искам да тръгнем с 2 часа по-рано от желаното за мен време, защото и аз не обичам да бързам.

[ceco_accord 6895]

Бензин в кръвта - колко добре казано!

Метафоричен, но и красноречив израз, нещокато "бръмбари в главата" и "въгарец в задника".

Да почна от "началото си":

Според майка ми (и напук на цялата очакваща рода), първата дума която съм изрекъл е била кола. Не помня къде и какво съм видял, нито кой е казал че така се нарича. Явно това е било първото нещо, което ми е направило достойно впечатление на тази планета, та да проговоря. Първият ми откъслечен спомен за детски (черно бял) филм е как на едно кръстовище спират 4 коли и шафиорите им хвърлат зарче, за да реши кой след кого да мине. Гениален ЗДП, стига да няма "сърди човече".

Вече проходил, когато пресичахме кръстовище, чаках да се появи някоя (да, тогава колите бяха рядкост), за да минем зад нея и вдишвам с пълни гърди. Онази миризма бе / е незабравима - "парфюм за мъже". Жалко че колите станаха милиарди и това замърсява, та стигнахме до катализаторите.

Да шофирам мечтаех откак видях приятел на вуйчо ми да кара и ни вози във Волгата си (синя ГАЗ - 21). После разбрах че трябва да чакам дузина години, за да взема книжка - трагедия! В автобусите винаги се возех отпред, а ако се бяхме качили в навалица се отскубвах от мама, но тя знаеше че може да ме намери отпред, до шофьора, подпрял се, или седнал на капака на двигателя - ако някой помни старите Шкоди, или Чавдари.

Откакто държа лист и молив съм рисувал коли. Обичам персоналното. Почти на всяка мога да поискам екстериорни промени (по моя си вкус), но това вече си е "лично мое извращение" както се казва. Обичах да си карам и разглобявам количките, да ги "тунинговам" с пластелин, или да си дялкам свои от калъпите сапун на баба. Не бяхме заможни, но имах чашони с автомобилчета, които в 1 отвратителен за мен ден (от яд че "кога ще порастнеш"), подарих на съседско момченце.

В малките класове, баща ми работеше в сервиз за лесовози - камиони за превоз на дървени трупи. Чаках с нетърпение да се окаже дежурен по уикенди и празници, та да хвана автобуса през тайгата, и да ида, па да зяпам, и да се цапам. 

Средношколски учих за монтъор, курсовете изкарах на 16, но книжката дадоха на 18. Вкъщи почна ежедневна препирня кой ще кара семейната Шкодичка.

В "гладните" 90-те отидох студент, бачках в 1 автосервиз, "пипал" съм какво ли не, но някак "не се оказа моето". Сигурно за това карам Хонди. Има в тях хармония и харизма + инженерно изкуство. Взех диплома, намерих си работа по специалността, почти веднага взех и пари на заем от шефа си, та си купих Бялата "микровълнова" от подписа си.

Олекна ми. Толкова много години - дълги години чакане! Свърши се! Имах прдължение на тялото и същността си.

Следва продължение:

[ceco_accord 6895]

... И като се почна! Пътувах доста. Било за кеф, било служебно. Работех „дистанционно” (от 300 км разстояние) и като звъннеха да ги навестя, бе делничен празник за мен. Сивикът не е за дълъг път, обаче тогава не го знаех. Но те и варварите не са знаели че Рим е непобедим. J За 4 години му сложих около 160 000 км. Като малък мечтаех да съм тираджия, но с времето разбрах че ежедневието убива удоволствието.

  Съзнавам че повечето хора пътуват, само защото им се налага. Те няма как да обичат шофирането, защото е свързано с много условности, неуредици, ограничения и рискове.

  Тези фактори са валидни за всички ни, но моето усещане е отвъд тях. Обичам да консумирам времето в своя полза. Каквото и да правя, да ми е приятно, а шофирането е 1 от заниманията, които ми носят позитив на душата. За мен, първите думи от въпроса „Искаш ли да идем ...”, са нонсенс, ако е свързано с шофиране, а дестинацията е без значение, както и времето. Обичам жегата и студа, сухото и мокрото, светлото и тъмното. Всяко от тях носи различни усещания в колата и поведението и. Това са дребни (или не) нюанси, но всяка разлика е обогатяване. Разбира се, с напредването на ЕГН-то не ми е комфортно да карам надалеч нощем и в дъжд, но и това си има прекрасности. Аа, не обичам мъглата. Тя е пречка за видимостта и съответно свободата на взора.

Да, свободата, това е дал автомобилът на цивилизацията. Някой ще рече – „Това е илюзорно” (правила и ограничения от различни естества), но както е казал мъдрецът – „Уважавай своите окови – те са твоят периметър на свобода”. Чувствам се свободен, макар и затворен в кокпита, а другите ограничения не са ми проблем. Имам свободата на своите решения и отговорности, а това в днешният свят пълен със зависимости е лукс. Обичам „дребните неща”. Да си играя с релефната маркировка и да слушам звуците и. Да гледам бягащите назад вадички дъжд по страничните стъкла. Да зяпам магнетичността на сноповете снежинки нощем пред колата и как се топят на стъклото. Обичам приглушеното хрущене на пресният сняг под гумите и лекичко да се „лъзгам” по завоите, когато може. Жалко че напоследък сняг – йок. Не бързам, а се наслаждавам на пейзажите и разбира се, обичам да имам време да поспра, за по-детайлен оглед, или снимки. Фоткам не за да открадна и отнеса нещо със себе си, а просто да съм част от конкретното великолепие. Жената току рече – „Цеци, какво пак видя / кога ги гледаш тези снимки”? Ми, никога, ама е кеф да „уловиш мига”. Примерно, гмуркащото се в севлиевската мъгла шосе, или залезът нейде близо до дома – той вчера, или утре не е същият.

  Обичам да съм част от „общият шосеен мравуняк”. Да наблюдавам насрещните и попътните участници. Веднъж срещнах каракачанка на лявата предна седалка. Тогава съжалих че нямам видеорегистратор. Колата разбира се бе с десен волан и хуманоид зад него, но гледката бе фрапираща. J Харесва ми да откривам съмишленици, управляващи с наслада и да комуникирам с тях чрез действия, или сигнали. Да благодаря с аварийките за десен мигач от предходният, или да го дам на задният, щом е по-бързащ. Нощем да мина на дълги и осигуря видимост напред, на този, който ме застига „с намерение”, или да го възпра с „оранжево ляво намигване”, за да не „сгази лука”. Радва ме взаимността с която едновременно с насрещният, сменяме дългите с къси, особено когато е зад завоя, или билото на шосето. Неписани закони и профи тайминг. Всичко това е комуникация с непознати, а някак „свои хора”. Не ми влияят зле дори арогантните, но понякога (за пред фемилито) „влизам в образ” на издразнен и излизам от лежерното си поведение. J Да, кефи ме да тропна с десния крак по мотора, а той да събуди кутията и заедно да се юрнат да ми угаждат като партньори в театралния скеч. J Вдъхновяващо е – не си отказвам, дори без причина, но не е постоянно. Все пак 1 нещо е ексклузив, само ако го държиш в този статут и си го ползваш само по моментна прищявка.

  Преди години си мислех че удоволствието се поражда от усещането за контрол над колата и ситуацията, но това е перманентно и задължително. Да, страхът покачва адреналина и те прави жив, но той зависи не от скоростта в правата, а от границите на сцепление и време, които тя ти оставя в маневрите. Кеф може да има от всяква кола, стига да я владее човек. Напоследък не се напрягам. Колата (особено сегашната) е вторият ми дом като уют. Голямата маса изолира. Тя е същността на комфорта, а не само окачването и гумите. Усещането е за 60-70 км/ч, но реално се движа с потока, който си поддържа 100-110 км/ч. Обичам да съм си вкъщи, докато се местя в пространството и времето. Нещо като седиш си и нищо не правиш, но има резултат, или по-скоро, наслаждаваш се, а пътем постигаш целта. J

  Обичам повече тръгването (спрямо ппристигането) – дори просто денем за работа. След сутрешното кафе и краткото шофиране, денят се усеща чудесен - слава Богу не живея в мегаполис и демобилизиращ трафик. Обичам си и колата - за някой ще е странно, но това си е моя лудост. Обичам да я тупна с длан отзад и да и река на ум – „Хайде”. Да отворя капака (без причина) и просто да намигна на ДВГ-то – „Трябваш ми”! То не е човек, че да откаже, освен когато онова в ъгъла, дето „таи напрежение”, не му съдейства – случвало се е. Мъка ми е нещо по автомобила да е зле технически, или грозно.

 

Но някак всички тези неща и мотиви не ми обясняват напълно, защо обичам да шофирам. Смътно усещам че има още нещо? Някаква необяснима „дрога” витае. Жената има книжка но не шофира. Явно освен страха, като много други не е обхваната от този необясним опиат.

[policeman 1218]

Аз бих добавил, че “Човека е човек, когато е на път!”. Хубава тема!

[ceco_accord 6895]

С годините прозирам мъдростта на тази Пеньо Пенева строфа.

В ежедневието си съвременният човек е в капана на всякакви битки и отношения, та за мен пътуването е нещо като отпуск в стандартните дни -  "пъстро междучасие" от дежурната маска и стереотип - ментално завръщане към своято си, човешка същност.

Може би дори моментното търсенето на адреналин е опит за излизане от лепкавата "зона на комфорт"? 

[Robben 128]

Първата ми кола беше малък болид от формула 1, бял, който леля ми ми купи когато бях някъде на 5-6, т. е, началото на 90те някъде. Жалко, че гумите бяха пластмасови, бързо се изтъркаха и така и не можахме да намерим заместител. Брачеда имаше железен малък москвич, експлатирахме го постоянно. По това време по първа даваха Мишел Ваян и след сериите нямахме търпение да се прехвърлим в нашите "коли" 😃Та горе долу от тогава идва желанието и съпътстващото го удоволствие от шофирането. Може би като взех книжка избора за първа кола беше логичен - Мазда 323f BA. 😁Която между другото, доста години след покупката, продължава да служи вярно, макар и в ролята на резервна кола. Поздрави на автора за хубавата тема🙂

[ceco_accord 6895]

Доста време се чудех дали да я пусна и дали ще намери споделящи съмишленици.

Смятам я исконна за всеки достолепен авто форум.

[Krasi-mir 1641]

Кръвна група "А95" и Пеньо Пенев.

Таа, тетака, това съм аз.

 

Лятото на '85-а - категория "С" от ТМЕ "Христо Ботев", Ботевград. До края на '97-ма вече имах всички възможни категории + "книжка" за Машинист на жп строителна техника.

 

Първият спомен от моя живот е, как на 3-и-нещо годинки съм се скрил зад вратата на плевнята в родното ми село и "разглобявам" пластмасов детски камион. Нямам спомен, дали съм го разглобил, и най-вече, дали след това съм го сглобил, ама ...

 

Първият ми личен автомобил - Жигули. За няма и 6 месеца му врътнах 30000км.

Първият ми личен автомобил (силно казано автомобил ) в Англия - Фиеста, 1.1 бензин, набор '94-та. За 10 месеца - 28000 МИЛИ. Е така, за опознаване на мащехата.

 

Карам активно, разбирай всеки, ама всеки ден от '93-та, а от 6г това ми е и професия. 

През семейния гараж са минали над 20 автомобила, от които 12 Хонда.

 

Карал съм всичко - каквито се сетите автомобили (включая Порше, Ферари, Бентли, ...), мотоциклети, камиони, автобуси ... Абе не съм "карал" само самолет.

 

Един приятел (лека му пръст) един ден ми вика - "Ако трябва някой да ме закара някъде, по всяко време на денонощието, първият на когото ще се обадя си ти".

Това е така, защото и за мен

На 11.02.2023 г. at 11:36, ceco_accord написа:

... първите думи от въпроса „Искаш ли да идем ...”, са нонсенс, ... а дестинацията е без значение, както и времето ...

 

Редактирано 12 Февруари, 2023 от Krasi-mir

[ceco_accord 6895]

Да, ти си "милионер" в мили. Сигурно имаш хипотеза - ЗАЩО обичаш да шофираш?

Това се опитвам да прозра.

Може би е някакъв "вирус", който при сродни симптоми имаме.

[ceco_accord 6895]

Иначе всеки си има къде / кога / какво и как, но темелът е защо шофирането ни влече. То не зависи от техниката и физиката, а е нещо вътрешно.

Редактирано 12 Февруари, 2023 от ceco_accord

[honda_japan 80]

Моите 20 стотинки.........................

първо поздрави към автора за темата.

Обичам да шофирам защото по този начин аз си почивам психически, обичам нормално круизване по ненатоварено второстепенни пътища без много трафик, с хубава настилка и разбира се приятен автомобил и компания. Шофирането ми дава свобода, независимост и откъсване от напрегнатото ежедневие (при мен). В детските години имахме семеен Фиат 125п, после дълги години нямахме кола, завърших университет и мечтата ми беше да имам кола, ама голяма мечта беше-повечето колеги идваха на лекции с коли, аз с 94 или 280 (София). Заминах на бригада в Англия и след доста труд там успях да си върна каквоот бях взел назаем иостанаха пари за един изгнил Кадет 1,3 с газ - това се случва 2006 година, когато вървежни вече бяха Ауди А4.Радвал съм му се, като малко дете, после две Аудита - започнах и работа по специалността в Лондон - там вече смених няколко автообила, последния от които там БМВ Ф11 (надеждност клоняща към нула).Върнах се в Бг по други причини - пак карам колата, която исках (Рав 4 ), но без значение марката любовта към "безмисленото въртене на километри" си остана - някои приятели ме смятат за луд, но те не обичат да шофират и няма как да го обясня на тях.Радвам се, че не съм сам в тези си начинания. Та в този ред на мисли правя по между 25 и 40к.км на година.Ако я ползвам само за нужди, няма да минавам повече от 7-10к.км.

[Krasi-mir 1641]

Цецо, нали с това започнах - кръвна група "А95".

Друг отговор няма.

Желанието за шофиране при мен не се е породило в даден момент от живота ми. То е заложено по рождение. Моженето също. Все едно да питаш - Защо котките не падат по гръб.

Колкото и нескромно да звучи - изразът "Бензин в кръвта" произлиза от хора като мен.  Мога да драсна някой ред в потвърждение, ама отиваме в

Преди 8 часа, ceco_accord написа:

... къде / кога / какво и как ...

 

 

[ceco_accord 6895]

Всяко пътуване е разход, както и рискове от глоба, катастрофа, или повреда.

Но си "поемам кръста" и не толкова ме дразнят определени пътуващи, колкото състоянието на пътищата.

Някои участъци са чак да ме откажат. Плевен - Криводол са 100-тина км и преобладаващо лоши.

На жената подариха 1 капибара (малка фигурка като от желе) - тва се прЕкина да се тресе. Какво ли му е на окачването?

Редактирано 19 Септември, 2024 от ceco_accord