Интересни факти

[DAN_DAN 732]

43% от мъжете умират до три години след пенсия, защото са прекарали 25 години в изграждането на „Кариера“, и в деня, в който са им връчили златния часовник и са ги изпратили у дома, са открили, че извън кариерата няма нищо.

Работата е била целият им живот - идентичност, смисъл, причина да стават сутрин.

Голямата лъжа, която са ти продали още в детската градина е, че трябва да имаш цел, да бъдеш някой, да оставиш следа, да се катериш нагоре.

Амбицията е фаустовска сделка, която ти обещава всичко утре, в замяна на всичко днес.

Работата, която мразиш, отнема 15 години от живота ти. Прекарваш 8 часа на ден в среда, която презираш, сред хора, които са ти безразлични, правейки неща, които намираш за безсмислени.

Да търпиш токсични хора, шефове, колеги и „партньори“ отнема още 8 години от живота ти.

Живееш в самота, защото нямаш време за приятели и любов? Рискът да умреш преждевременно скача с 50%, но поне си „фокусиран“.

Събуждаш се без усещане за смисъл, освен следващата цел в списъка? Изгуби още 7 години. Това е таксата за обслужване на егото.

И така, ден след ден, година след година, търгуваш живота си за резюме, и за надгробен надпис, на който ще пише, че си бил „уважаван професионалист“.

Амбицията е най-добре пазената тайна на капитализма.

Срещал съм стотици "успешни" хора. Знаете ли какво е общото между тях? Всички приемат статини за холестерола, бета-блокери за кръвното и Xanax за да заспят. Това е цената на амбицията - фармацевтична диета за оцеляване.

Имате 500+ контакта в LinkedIn. 1000 "приятели" във Facebook. Групови чатове, в които никой не чете съобщенията на другите. И въпреки това (или точно заради това) сте по-самотни от отшелник в Хималаите.

Колкото повече "успявате", толкова по-самотни ставате. Старите приятели ви се струват "неамбициозни". Нямате време за семейството, казвате им, че "ще наваксаме след този проект".

------------

Японците имат концепция наречена ikigai. Причината за живот. Нещото, което те кара да станеш сутрин.

Западът, разбира се, го изопачи в поредната схема за продуктивност. "Намери своята страст и никога няма да работиш!"

Да бе, кажете го на касиерката в Била, която "страстно" сканира баркодове по 10 часа на ден за минимална заплата.

Истината е, че повечето хора нямат ikigai, имат ипотека, кредити за коли, които не им трябват, за да впечатлят хора, които не харесват. Имат илюзията, че "някой ден" ще се откажат и ще правят това, което обичат.

"Някой ден" е кодова дума за "никога".

Познавам жена, талантлива художничка, която стана счетоводител, защото "изкуството не плаща сметките". Сега е на 45, приема антидепресанти и рисува по салфетките в обедната почивка.

„Plan de Vida" в Коста Рика означава същото като ikigai в Япония. Хората с цел живеят по-дълго.

Значи амбицията убива, но без цел също умираш?

Светът те поставя пред избор между изгаряне в преследване на амбиция или бавно гниене в безсмислено съществуване, което не изисква нищо и не предлага нищо.

-------

Лицемерието на „грижата за себе си"...

Сега идва любимата ми част - корпоративната духовност.

Компаниите, които те изсмукват до мозъка на костите, започват да предлагат „wellness програми". Йога петък следобед. Зона за медитация в офиса. Абонамент за Calm app.

Медитации, зелени смутита, маратони... всичко е само декорация върху прогнилата фасада. Морална химиотерапия, която те кара да се чувстваш по-добре...

Дават ти аспирин, докато те удрят с чук по главата.

„Грижи се за себе си", ти казват, докато очакват да отговаряш на имейли в неделя. „Work-life balance", проповядват на конференции, организирани в събота.

Ето го голото и сияещо лицемерие: системата, която те убива, се преструва на спасител. Продава ти решението за проблема, който сама е създала. И ти плащаш, с абонамент, вяра, и още години от живота си.

Депресията убива по-бързо от рак, тя е рационален отговор на ирационална реалност. Когато светът те кара да живееш против собствената си природа, тялото реагира с депресия, безсъние, автоимунни заболявания, рак.

Това не са „психически проблеми", а имунната система на душата, която се опитва да те предпази от отровна среда.

-----------

Тялото ви не лъже, то не може да рационализира като мозъка. Когато стомахът ви се свива - това е истината, главоболието е аларма. Когато не можете да заспите без алкохол или хапчета - това е капитулация.

Хроничният стрес е като бавна отрова, не те убива веднага, но те разяжда отвътре, клетка по клетка, ден след ден. Имунната система се предава първа, след това следват хормоните, накрая - волята за живот.

И знаете ли най-перверзното? Наричаме това "нормален живот".

Нормално е да мразиш понеделник, да броиш дните до петък, да живееш за двете седмици годишна отпуска, и да умреш на 65, точно когато най-накрая можеш да живееш.

-----------

Всички говорят за диети, спорт и био-хакинг. Глупости.

Един близък човек е много по-полезен за здравето ти от всички витамини, фитнес абонаменти и медитации взети заедно. Социалната изолация увеличава смъртността с 50%.

Дълголетниците не следват графици. Те спят, когато им се спи, ядат, когато са гладни и се движат естествено - градина, разходка, игра. Звучи просто, нали?

Е, опитай се да спиш, когато си уморен, в свят, който иска 8-часов работен ден + 2 часа път + задължения + социални медии. Опитай се да ядеш само когато си гладен, да се движиш естествено, когато седиш по 10 часа дневно пред екран.

Дълголетието не е спорт, а смелост.

Смелостта да напуснеш работата, която изсмуква душата ти, дори всички да ти казват, че си луд, да кажеш „не“ на хора и проекти, които те карат да се чувстваш мъртъв отвътре, да разочароваш родителите си, обществото, и собствените си младежки представи за величие.

Смелостта да бъдеш никой, вместо нещастен някой.

Ако мразиш работата си - напусни, ако си нещастен - промени живота си!. Следвай мечтите си!

Леле колко е лесно да даваш съвети, когато имаш спестявания или богати родители, но истината е, че повечето хора са на една заплата разстояние от бездомността. Не могат да си позволят куража.

И така продължават. Ден след ден. Година след година. Докато един ден тялото казва "стига" и ги намират паднали в тоалетната на офиса, със smartphone в ръка и недовършен имейл на екрана.

На погребението шефът ще каже: "Беше ценен член на екипа. Ще ни липсва." И в понеделник ще обявят позицията.

-----------

Нормалността е станала патология. Простото човешко щастие (радост, игра, близост, почивка) е класифицирано като „непродуктивно", следователно безполезно.

Амбицията е болест, която те кара да се чувстваш виновен, когато си почиваш, тревожен, когато не напредваш, гневен, когато нещо се обърка. Превръщаш се в мениджър на собствената си мизерия.

Амбицията е автоимунно заболяване на душата. За да защити егото ти, тя унищожава всичко живо в теб.

Амбицията не се ражда от сила, а от страх. Страхът, че ако нямаш цел, си безсмислен. Страхът от тишината. Целта е просто начин да не гледаш в бездната.

Обществото ръкопляска на амбициозните хора, защото обича паразитите, които се самоизяждат. Нарича ги "Отдадени" и "Успешни". Докато те гният отвътре, обществото им дава награди, медали, повишения... и ги подтиква към следващото ниво на саможертва.

И накрая може би успяваш, стигаш върха, постигаш целта, и откриваш, че там няма нищо. Само по-студен вятър и по-голяма самота.

Когато умрат на 55 от инфаркт, на погребението всички казват: "Толкова много работеше."

---------

Повечето хора никога няма да прочетат този текст докато край. Защото е прекалено дълъг. Времето им не позволява. Имат работа, срокове, цели.

И това е перфектната метафора за проблема.

Четеш за това как да живееш, но нямаш време да живееш, защото четеш как да живееш по-добре, за да имаш време, което отново ще прекараш в четене как да живееш.

Безкрайна симулация на живот.

Умирате заради работа, която след 5 години никой няма да помни, че сте вършили. Пропускате живота на децата си за бонуси, които ще отидат за лекарства.

Но продължаваме, защото алтернативата е да поемем риск, да кажем "не", да изберем живот вместо съществуване, но това изисква кураж, който стресът вече е изял.

Утре е понеделник и алармата е нагласена за 6:30.

И единственото, което ще остане от вас след 30 години, е папка в архива на човешките ресурси.

Поне робите в Рим са имали достойнството да се бунтуват.

 

От нета.

[ceco_accord 7059]

Сигурно сте чували за ефекта на Даннинг-Крюгер — това е, когато човек с ниско ниво на знания или умения е убеден, че прави всичко правилно, защото му липсват именно тези знания, за да разпознае грешките си. Тоест, той не просто греши — той не знае, че греши.

Този ефект не е възникнал случайно: той е описан от психолозите Дейвид Даннинг и Джъстин Крюгер въз основа на абсурден случай, който се случва през 1995 г.

Тогава американецът Маккартър Уилер обира две банки, като намазва лицето си с лимонов сок. Мъжът бил убеден, че този сок ще го направи невидим за камерите за наблюдение, защото се използвал при производството на „невидимо мастило“.

Той дори проверил теорията си у дома: намазал лицето си със сок и си направи селфи с поляроид, но на снимката не видял нищо (снимката просто не се била проявила).

След това Маккартър се намазва с лимонов сок, нахлува в банката и извършва грабеж, а само няколко часа по-късно бил задържан от полицията по записите от камерите.

Мъжът бил искрено шокиран, че са го хванали: „Но аз бях целия в лимонов сок!“

В резултат Маккартър Уилер, без да подозира, направил сериозен принос към психологията благодарение на своята глупост.

[ceco_accord 7059]

1920 година. В един от заводите на Хенри Форд спрял гигантски електрически генератор. Производството било парализирано. Загубите се изчислявали на хиляди долари на час.

Пет дни най-добрите инженери на Форд се опитвали да го поправят. Проверявали жици, схеми, части. Напразно. Машината мълчала.

Тогава Форд извикал Чарлз Протеус Щайнмец – човек, когото наричат „магьосникът на електричеството“. Нисък, прегърбен от болест, но с ум, който можел да изчислява сложни формули по-бързо, отколкото другите успявали да ги запишат. Дори Томас Едисън го уважавал.

Щайнмец пристигнал в завода и помолил само за три неща: стол, тетрадка и тишина.

Часове наред той просто седял до неработещия генератор. Слушал, наблюдавал, докосвал метала. Сякаш не правел нищо. Но всъщност – анализирал десетки невидими детайли, улавяйки ритъма и енергията на машината.

Накрая се изправил и казал:

„Дайте ми креда.“

Приближил до генератора и направил една-единствена отметка – Х.

„Отворете тук и ще намерите повредата.“

Инженерите скептично се спогледали, но изпълнили. И се оказало точно така – зад отметката била неизправната част. След няколко часа генераторът отново заработил.

Кризата била преодоляна.

Две седмици по-късно Форд получил сметката: 10000 долара. Изненадан, той поискал разяснение.

Отговорът се превърнал в легенда:

Да направиш отметка с креда – $1

Да знаеш къде да се направи – $9999

Форд се усмихнал и веднага подписал чека.

Простичката истина

В този ден той разбрал една проста истина: на професионалистите се заплаща не за часовете труд, а за годините опит.

Водопроводчикът, който поправя теч за 10 минути, не взима много – той ви спасява от седмици грижи.

Адвокатът, който за час открива риск в договора ви – ви защитава от години проблеми.

Лекарят, който поставя диагноза за минути – прилага десетилетия знание.

Всеки може да направи отметка. Но не всеки знае къде точно да я постави.

Следващия път, когато опитът ви се стори скъп, помислете: Колко би струвало, ако този опит го нямаше?

Истинското знание – това, което спасява, вдъхновява и решава невъзможното – никога не е „твърде скъпо“. То е безценно.

https://chr.bg/lichnosti/charlz-protej-shtajnmets-malkiyat-vlastelin-na-elektrichestvoto.html

Редактирано 27 Ноември от ceco_accord

[ceco_accord 7059]

 

Котката не беше част от сценария, но създаде едно от най-емблематичните начала в историята на киното.

Не сценарият, не режисьорът и дори не великият Марлон Брандо определиха първия жест на Дон Вито Корлеоне в шедьовъра „Кръстникът“. А една бездомна котка, която изобщо не трябваше да бъде там.

Котката от откриващата сцена на филма „Кръстникът“ не фигурираше в никакъв план. Тя просто се появи на снимачната площадка, промъквайки се между светлини, кабели и техници, сякаш беше господарката на студиото. После скочи в скута на Марлон Брандо и се настани там с увереността на същество, което току-що е намерило своя трон.

За миг всичко замръзна. Режисьорът Франсис Форд Копола примигна, изненадан. Звуковият екип изпадна в паника. Една котка, в толкова важна сцена, можеше да съсипе всичко.

Само Брандо остана непоклатим. Той спусна поглед към животното, изучавайки го като непоканен сценичен партньор.

„Оставете я“

Няколко ръце инстинктивно се протегнаха да вземат котката от скута му. Брандо ги спря с тих, спокоен жест.

„Оставете я“, каза той. „Животните знаят неща, които ние не знаем.“

Копола се поколеба. По-късно призна: „Страхувах се, че котката ще открадне сцената.“

И в известен смисъл точно това направи.

По време на снимките котката започна да мърка толкова силно, че почти заглушаваше репликите на Брандо. Тонрежисьорът прошепна : „Не чувам Дона… чувам само една косачка.“

Рискът беше реален: да загубиш яснота на диалога още в първата сцена на филма. Но Копола продължи да снима. Усети, че пред него се случва нещо странно и нежно — рядка смесица между случайност и истина.

Студена власт, нежна ръка

Марлон Брандо галеше котката с неочаквана деликатност. Пръстите му следваха козината ѝ, докато гласът му — дълбок и полиран — произнасяше страховити обещания за отмъщение.

Член на екипа прошепна: „Изглежда, че котката е истинската господарка на фамилията, не Дон Корлеоне.“ Друг му отвърна: „Затова е перфектно.“

Контрастите бяха поразителни: • нежният ритъм на галенето; • успокояващото мъркане; • докато от същата уста излизаха смъртоносни решения.

Котката преобразяваше персонажа. От абстрактен и студен мафиотски бос, Дон Корлеоне се превръщаше в нещо далеч по-опасно: човек, способен на нежност и жестокост в един и същи жест.

„Виждате ли? Точно това трябваше да направи“

Когато Копола най-накрая извика „Стоп“, напрежението се спука като прекалено опънат балон. Брандо се засмя, почесвайки котката под брадичката:

„Виждате ли? Тя знаеше точно какво да прави.“

Животното отговори с доволно мъркане, сякаш току-що беше изнесло най-добрата „роля“ в живота си.

Едва по-късно, в монтажната зала, Копола осъзна какво всъщност е уловил. „Онази котка“, каза той, „даде на Дон Корлеоне неговата човечност.“

Не беше планирано. Не беше обсъждано. Не фигурираше в нито един вариант на сценария.

Инцидент, превърнат в мит

Една безименна котка, случайно попаднала на снимачната площадка, промени завинаги начина, по който публиката възприема Дон Корлеоне.

Това малко животно, мъркащо в скута на най-страшния човек във филма, добави ужасяващо измерение: злото вече не беше само сурово, дистанцирано и каменно. То беше топло, спокойно, привидно домашно.

Затова сцената ни разтърсва и днес: защото виждаш ръка, която гали с любов, и в същия миг планира насилие — с хладнокръвие, което смразява.

Един инцидент, превърнат в мит. Една бездомна котка, която влезе в историята на киното — и никога повече не излезе от нея. Заедно с Марлон Брандо.

 

[ceco_accord 7059]

Ако не сте били в Европа, пазете се от тоалетните, те не са за нашите мозъци!

В Щутгарт, малка нужда ме принуди да вляза вечерта в обществена външна био-тоалетна. Единична кабинка, много спретната, лъскава, чиста, пълна със сензори и управлявана от компютър. Хвърляте монета от 2 евро в отвора на вратата, вратите се отварят автоматично, светлината светва, влизате, вратите се затварят.

Не страдам от клаустрофобия, но тъй като цял живот работя с електроника и компютърни програми, е малко досадно. Е, свърших си работата, трябва да изляза, но няма бутон за отваряне на вратата. Няма и инструкции. Глупав ли съм или нещо такова, да ви напиша ли инструкции как да използвате тоалетната?

Включвам логиката си, както германците са написали управляващата програма, влизам - повдигам капака на тоалетната, източвам водата, затварям капака. Може би някой сензор е заседнал? Повтарям процеса. Вратата не се отваря. Може би трябва да седна на капака, после да стана и след това да източа водата? Повтарям процеса.

Вратата не се отваря. И така. Какво забравих? Може би трябва да си измия ръцете? Повтарям процеса отново отначало. Слагам ръка на крана, сензорът се задейства, водата тече, след което се изключва автоматично, гледам вратата с надежда и тъга - не се отваря.

Перспективата да прекарам нощта в луксозна немска тоалетна не ме вдъхнови. Викам на приятеля си, който остана отвън (късметлия):

„Женя, този вредител не ме пуска!“

Той се опитва да подкупи тоалетната, като пъха монета в слота.

Машината е безмилостна, не я взема и това е. Не реагира и на ритници и удари. Женя вика:

„Дръж се, сега ще викам полиция!“

Без да имам какво по-добро да правя, повтарям процеса, измивам си ръцете, включвам сешоара... сешоарът се изключва, вратата се отваря.

Тогава някъде прочетох история за човек, който отишъл в подобна луксозна тоалетна във Франция. След като платил необходимите сантими, нашият сънародник дори не можел да си представи, че всичко вътре в кабинката е стерилно чисто и затова, както подобава на чист хомосапиен, се качил на тоалетната с краката си...

Има несъответствие в компютърния мозък на тоалетната: сензорът за пода е изключен, което означава, че човекът е излязъл, водата не е източена, нещо не е наред, включил е дезинфекцията. Човекът седи на гърнето, върши си работата, и тогава светлината угасва и върху него се излива дъжд от дезинфектант! Той скача от тоалетната, компютърът се забива напълно: вратата е затворена, а човекът се е появил?! И виси, след като предварително са включили сушилнята със струи горещ въздух...

В продължение на няколко часа спасители режели вандалоустойчивите врати с кислородно-ацетиленова горелка, издърпвайки обезумялия горкия човек от упоритите лапи на парижката тоалетна. Така че се отървах лесно.😂😂😂🫣🫢

 

[Митко Йотов 1434]

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ?

Основната цел на прозяването е да охлади мозъка, след като е бил прегрят или претоварен.

Кихане

Обикновено кихаме, когато носните проходи се пълнят с твърде много алергени, микроби, прах или други дразнители. Кихането е начинът на тялото да се отърве от този "боклук".

Сутрешни разтягания

Инстинктивно се разтягаме, за да подготвим телата си за физическите задачи през деня. В същото време стречингът работи върху мускулите, възстановява притока на кръв и подобрява настроението ни.

Хълцане

Когато ядем много бързо и поглъщаме големи парчета храна или просто се претоварваме, пневмогастралният нерв може да се раздразни. Тази реакция е тясно свързана със стомаха и диафрагмата. Резултатът е порция хълцане.

Треперене по време на сън

Отнася се до онова странно усещане, когато си лягате да заспите и след известно време тялото ви е пресечено от токов удар. В този момент всички мускули се свиват толкова силно, че веднага се събуждате.

Това явление е резултат от факта, че когато сте на път да заспите, честотата на дишането намалява бързо, докато пулсът се забавя само леко и мускулите се отпускат. Удивително е, че мозъкът интерпретира това развитие като предсказване на смърт. Значи той се опитва да те спаси, като те шокира.

Набръчкване на кожата при стоене във вода

Важна роля играят бръчките, които се появяват по кожата на ръцете, когато прекарвате повече време във водата. Това явление се дължи на факта, че когато тялото е изправено пред по-голямо количество влага, разбира, че околната среда може да бъде хлъзгава. Така кожата на ръцете ви веднага започва да се променя, за да ви е по-лесно да хващате гладки повърхности.

Загуба на паметта

Загубата на памет често се случва след най-неприятните преживявания. Нашият мозък буквално изтрива най-лошите моменти от спомените ни.

[ceco_accord 7059]

Ангелът с чаша чай: Човекът, който спаси стотици животи с една обикновена реплика

Приятели, често си мислим, че за да промениш света, трябва да си супергерой, милионер или политик. Но днес искам да ви разкажа за Дон Ричи – един обикновен застрахователен агент, който доказа, че най-мощното оръжие на света е просто... добротата.

Дон живеел в Сидни, Австралия, в къща с невероятна гледка към океана, точно срещу скалите, известни като "The Gap" (Пропастта). Това място е ослепително красиво, но има и тъмна слава – десетилетия наред то привлича хора, загубили всякаква надежда и решили да сложат край на живота си.

Вместо да се прави, че не вижда какво се случва пред прозорците му, или да се оплаква на властите, Дон взема друго решение. В продължение на почти 50 години, всеки път, когато видел самотна фигура да стои твърде близо до ръба, загледана в бездната, той просто излизал от къщата си.

Той не тичал, не викал, не се опитвал да ги сграбчи. Дон просто се приближавал бавно, с ръце в джобовете и мека усмивка, и задавал един прост въпрос:

"Извинете, мога ли да Ви помогна с нещо?"

След това им предлагал нещо още по-просто: "Защо не дойдете у дома? Точно направих чай, хайде да изпием по чаша."

Звучи невероятно, но в този момент на абсолютно отчаяние, точно тази протегната ръка, този жест на нормалност и човещина, е бил всичко, от което тези хора са имали нужда. Те тръгвали след него. Влизали в дома му, а съпругата му Моя вече слагала две чаши чай на масата. Дон просто ги изслушвал. Без да съди, без да дава непоискани съвети. Просто слушал.

Официално е потвърдено, че с този прост метод – усмивка и покана за чай – Дон Ричи е спасил лично 160 души от сигурна смърт. Семейството му обаче твърди, че реалната бройка е близо 400.

Години по-късно той получавал картички, писма и дори покани за сватби от хората, които бил срещнал на ръба на скалата. Хора, които са създали семейства и са изживели живота си, само защото един непознат е решил да им обърне внимание.

Дон почина през 2012 г. на 85 години, но остави урок за всички ни, особено сега, преди празниците. Не е нужно да сме психолози или специалисти, за да помогнем на някого в беда.

Понякога една усмивка, един въпрос "Как си?" и малко отделено време са достатъчни, за да върнат някого от ръба.

Бъдете добри един към друг!