При дело на Baris Akyüz, водено във Федерална Република Германия. В периода 2004-2008 г-н Akyüz е осъждан за голям брой престъпления, включително за управление на МПС без свидетелство за управление. През 2008 г. г-н Akyüz подава заявление за издаване на свидетелство за управление на МПС в Германия. В отговор той бива уведомен, че за да му бъде издадено такова свидетелство, е необходимо да премине медицинско-психологически изследвания за годност, като по-късно, след провеждането на тези изследвания, е направено заключение, че г-н Akyüz не отговаря на изискванията за физическа и психическа годност. На това основание, искането му за придобиване на свидетелство за управление е отхвърлено.На 24 ноември 2008 г. на лицето е издадено свидетелство за управление в Чешката република. Оказва се обаче, че властите в Чехия не могат да установят, дали лицето е пребивавало обичайно на територията на страната към тази дата. Налична е единствено декларация за пребиваване в периода 1 юни – 1 декември 2009 г. Наред с това, според официалните данни на властите, свидетелството е издадено на 8 юни 2009 г., докато според написаното на самото свидетелство то е било издадено на 24 ноември 2008 г. Всичко това поставя редица въпросителни, имайки предвид разпоредбите на Директива 2006/126/ЕО[5].Германските власти установяват, че лицето е управлявало МПС в Германия на 5 декември 2008 и на 1 март 2009 г., като го подвеждат под наказателна отговорност за управление на МПС без свидетелство за управление за посочените два случая. С присъда от 17 декември 2009 г. първоинстанционният съд[6] признава г-н Akyüz за виновен. Лицето обжалва тази присъда пред Областен съд — Гисен, Германия, в хода на производството пред който е отправено и преюдициалното запитване. Формулираните от германската юрисдикция въпроси са по отношение тълкуването на чл. 2(1)[7] вр. с чл. 11(4)[8] от Директива 2006/126/ЕО, както и на чл. 1(2) във връзка с чл. 8(2) и (4) от Директива 91/439/ЕИО, които са с аналогично съдържание. Преюдициалното запитване има следните основни елементи:a) Допуска ли правото на ЕС държава членка да откаже да признае свидетелство за управление на МПС, издадено в друга държава членка, тогава когато първата държава е отказала на същото лице издаване на свидетелство?b) Допуска ли правото на ЕС държава членка да откаже да признае свидетелство за управление на МПС, издадено в друга държава членка, тогава когато е установено, че лицето не е отговаряло на условията за обичайно място на пребиваване (т.е. недопускане на „туризъм за свидетелства за управление”). 2. Решение на Съда на ЕСНа първо място, Съдът на ЕС напомня, че правото на Съюза поставя изискване за взаимното признаване на свидетелствата за управление без други формални изисквания и без да е налице право на преценка на държавите членки по отношение на спазването на това правило. В този смисъл вече е налице практиката на интеграционната юрисдикция[9]. Цитираните директиви задават определени минимални условия и стандарти, на които лицата трябва да отговарят, за да им бъде издадено свидетелство за управление в една държава членка. Контролът по спазването на тези условия тежи на органите на издаващата свидетелството държава и не може да бъде обект на проверка от страна на други държави членки – презумира се, че изискванията са спазени.От друга страна, правото на ЕС създава възможност за държавите членки да ограничават, да отнемат временно или да анулират по съображения за безопасност на пътното движение свидетелства за управление на лица, които обичайно пребивават на тяхна територия, по ред, определен в тяхното право, независимо къде са придобити тези свидетелства[10]. Ако лице, на което е наложена такава мярка, има свидетелство за управление от друга държава членка, то държавата членка, отнела свидетелството, запазва правото си да не признава такова свидетелство. Имайки предвид, че това представлява дерогация от общия принцип на взаимно признаване, то стриктното тълкуване на разпоредбата е задължително.Хармонизацията на законодателствата, установена от разглежданите директиви, е минимална. От тук следва, че държавите членки могат да налагат по-тежки изисквания за придобиването на свидетелство за управление на МПС. Тези по-стриктни изисквания не биха могли да послужат обаче като основание за отказ за признаването на свидетелства, издадени в други държави членки, които макар да са съобразили вътрешното си законодателство с изискванията на директивите, не отговарят на по-високите стандарти, заложени в правото на приемащата държава. Всеки различен подход би означавал, да се даде възможност на държавата, налагаща най-стриктни изисквания, да наложи на останалите държави членки тези изисквания, за да бъдат признавани на нейна територия свидетелствата, издавани от тях.Воден от изложеното по-горе, Съдът в Люксембург заключва по първия преюдициален въпрос, че „разпоредбите на член 1, параграф 2 във връзка с член 8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439, както и на член 2, параграф 1 във връзка с член 11, параграф 4 от Директива 2006/126 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на приемаща държава членка, съгласно която последната може да откаже да признае на своя територия свидетелство за управление, издадено в друга държава членка, когато приемащата държава членка не е предприемала спрямо притежателя на това свидетелство нито една от мерките по член 8, параграф 4 от Директива 91/439 или член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126, но е отказала да му издаде първо свидетелство за управление по съображението, че съгласно правната уредба на тази държава той не отговаря на физическите и психологическите изисквания за безопасно управление на моторно превозно средство”[11].По втория въпрос възприетото от интеграционната юрисдикция становище е, че правото на ЕС „допуска правна уредба на приемаща държава членка, съгласно която последната може да откаже да признае на своя територия свидетелство за управление, издадено в друга държава членка, когато въз основа на неоспорима информация от държавата членка на издаване е установено, че към момента на издаване на свидетелството за управление притежателят на това свидетелство не е отговарял на условието за обичайно пребиваване, предвидено в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 91/439 и член 7, параграф 1, буква д) от Директива 2006/126“[12].С оглед гореизложеното, като използваме индуктивния подход, можем да обобщим, че правото на ЕС не допуска вътрешното право на приемаща държава членка да съдържа норми, които не признават свидетелства за управление на МПС, издадени в друга държава членка, на основание, че във вътрешното право на приемащата държава са заложени по-стриктни изисквани от стандартите, установени в Директива 91/439/ЕИО и Директива 2006/126/ЕО. Тогава, когато са налице неоспорими доказателства, че някое от изискванията за придобиване на свидетелство за управление, заложено в посочените директиви, не е изпълнено, приемащата държава може да откаже признаването на свидетелство за управление, издадено в държава членка, която е допуснала пропуск при неговото издаване
