Надъхващи цитати на известни хора

[ceco_accord 5408]

„Вчера един английски филолог ме попита: „Вярно ли е, че на български можете да употребявате прилагателните като глаголи, че можете да кажете например: „Небето синее“? „Да“, казах, ние можем да кажем: „Небето синее“. Той се усмихна и отвърна тъжно: „А ние с нашия изумително богат език не можем да кажем: „The sky blues“. И това беше повод да му разкажа за преградата, в която вероятно всички преводачи от български са се сблъскали, за онова, което е може би най-голямото богатство и очарование на българския език – глаголните времена. Тези наистина невероятни глаголни времена, които определят не само времето на протичане на действието, но и разстоянието на действащото лице от него – били ли сте там, когато действието е протекло, или не сте били там. Всичките ми европейски преводачи, някои от които с великолепна квалификация, издъхнаха при опита да преведат онзи стар български гробищен надпис: „И да те е имало, пак те е нямало“. Да не говорим за музиката на фразата, за нейната неземна усмихваща се тъга, нито за огромната мъдрост. Просто се вслушайте в това „ло“ – „И да те е имало, пак те е нямало“. На кой език, на френски, на немски, на италиански или на английски можете да преведете това наистина съвършено звучене на мисъл и дума?”

Георги Марков

[ceco_accord 5408]

[ceco_accord 5408]

БЪЛГАРСКИТЕ ЧОРАПИ
"В странджанското село Боздуган остана само един жител или по-точно жителка – баба Неделя. Останалите се преселиха на едно друго място, където рано или късно отива всеки от нас. Кметският наместник от съседното по-голямо село я покани, да се премести при тях, за да не е сама, но тя отказа. Не можеше да си представи, че ще зареже къщата, която заедно с мъжа си бяха градили камък по камък, варосаните стаи, където бе отгледала децата си и двора, в който всяка пролет цъфтяха  лалета, латинки, ружи и люляци. На въпроса на кметския наместник, не се ли страхува да остане сама, в едно необитаемо вече село, тя поклати  глава:
- Страхувах се някога, като бях млада и имаше, за кого да се страхувам! Сега от кого и защо да се страхувам, кмете? Пътят ми вече е извървян, живота не ми носи вече радост, а смъртта е добре дошла всеки ден! Аз не се броя за част от хората, а за част от живинките край мен – врабчетата, дърветата, тревите и небето! С радост чакам момента, в който ще затворя очи …!
Кметският наместник повдигна неразбиращо рамене и се съгласи:
- Имаш пълното право, да избираш, къде да свършиш дните си! Щом искаш в твоето село, така да бъде! Нали е демокрация ….!
- Да ти пикам на демокрацията! – отвърна баба Неделя – Заради нея сина и двете ми дъщери се запиляха по чужбина! Заради нея не съм ги виждала и чувала вече толкова време! Заради нея си отиде и Грозьо, стопанина ми! Нямаше ни линейка, ни доктор да се погрижат, кога му стана зле! Хайде  холан от демокрация, кмете! И да се избършеш отзад не става тя …!
Пенсията  на баба Неделя бе смешно малка, но тя и не разчиташе особено на нея. Цяло лято береше гъби и билки, сушеше ги, а после ги продаваше на една пътна отбивка, близо до тяхното село. Когато успееше да приготви няколко  бурканчета с конфитюр, също ги предлагаше на случайните пътуващи по тези места. Но през дългата есен и още по-дългата зима тя плетеше вълнени чорапи, материала за които събираше от трите си овце. Сама го боядисваше в зелено и червено, после наричаше изплетените чорапи на някой от внуците си и когато успееше да ги продаде смяташе, че по някакъв начин се е доближила до близките си. Тя бе малко дива и чепата  жена, не вярваше много в църква и религия, а чисто по езически измисляше прости ритуали, за себе си и най-вече за децата и внуците си. Така, един априлски следобед на отбивката спряха два черни мерцедеса, от които излязоха няколко мъже. Всички те бяха облечени в сиви и тъмни костюми, с вратовръзки и двама от тях със златни очила. Край тях се въртеше една  червенокоса жена, която говореше на английски. Един от мъжете снимаше с камера. Всички бавно приближиха баба Неделя и покровителствено я запитаха на колко години е, и как се препитава в тоя пущинак.
- Зимъска ще направя деветдесет и три! На мен костуми и автонобили не ми требват! Имам си три овце и те ми стигат за мляко и сирене. Останалото си намирам в гората или в градината, дето си сея в двора.
- А пенсия не получаваш ли? – запита един очилат господин.
- Пенцията ти я дарявам! Ако ти требе, вземи я! Мен пари ми не требват! Сичко си имам от Бога!
- А защо стоиш тук и продаваш? – обади се друг мъж – Явно за пари го правиш?
- За да видя хора, господине! Да не минава зян денят! У наше село останах само аз. Нямам ни радио, ни телевизия. Кога срещна хора, за мен е празник!
- Значи, – усмихна се иронично очилатият – вместо да ни продаваш, можеш да ни подариш по едни от тези чорапи? Виждам, че са с цветовете на  българското знаме! Ние сме хора от властта и съвсем ще ни ходят, а тази жена е от Америка. Живее в Чикаго и ще занесе частица от родината за  спомен …!
- Бива, господине, бива! – кротка усмивка сгря лицето на старицата – Щом нямате пари да си купите, ще ви ги даря! Те хората от властта само знаят да вземат, да дават не са научени зер!
Тя бръкна в торбичката и извади няколко чифта чорапи. С мъка се надигна и като на сватба сложи на рамото на всеки мъж по един чифт чорапи. На жената ги подаде в ръцете:
- Вземи, булка! Носи ги в Америка, че сина ми е там от доста години вече! Все едно на моя Венко ги давам! Носи ги със здраве!
Когато преведоха думите на старицата, червенокосата се изчерви и емоционално заговори нещо. После се върна до една от колите и дойде с дамската си чанта. Извади банкнота от петдесет лева и я подаде на баба Неделя. Обясни, че ресто не иска. Бабата стоеше пред нея, кротко се усмихваше, но не протегна ръка за парите. Чужденката остави парите върху кашона с  билките и сушените гъби, които старицата продаваше и тръгна към колата. След нея първо един от мъжете извади портфейл и без да гледа стойността на банкнотата, я пусна до тази на американката. Останалите го последваха, а накрая остана мъжът със златните очила. Той си намести очилата и тихо каза:
- Голяма артистка си ти, бабо! За един ден изкара пари, колкото иначе не можеш изкара и за месец! Спечели достатъчно, затова моите чорапи ще приема наистина като подарък!
- Халал да са ти, синко! Само да не ти стягат! – отвърна баба Неделя и приседна, до кашона с билките. Мъжът тръгна към колата, после спря и се върна. Извади пари и ги пусна до парите на останалите:
- Сега, вместо да ме кълнеш, си прибери парите и кажи добра дума!
Баба Неделя го изгледа с избелелите си вече очи и рече:
- Добър път и вървете там, където прокудихте децата ми! И да не ви объркат с почтените хора по чуждата земя, си обуйте чорапите! Тя суровата вълна боде, но така ще ви напомня за греховете! Ние нямаме нужда от управници, а от стопани! Ако някой ден разберете, какво значи стопанин, тогава ще ви призная за власт! Хайде, върви си в мир, човече!
Двата Мерцедеса бавно и някак гузно потеглиха. Хората вътре не погледнаха към свитата над билките бабичка. Те идваха от друг свят и отиваха към места и хора, които им бяха по-близки и познати. Тая възрастна жена бе отворила рана в душите им, която нито доктори, нито лекарства биха  излекували. Трябваше да се махнат по-скоро от тук, защото още няколко  мига с нея и биха се превърнали в …. човеци."
.
Красимир Бачков

[DAN_DAN 285]

[viktor11 82]

[ceco_accord 5408]

Отнасяй се със своя мозък, както със стомаха си - спри да го "храниш" с боклуци!

А. Гучарди

[ceco_accord 5408]

Най-добрият начин да се чувстваш добре, е да направиш така че някой друг да се чувства добре.

Марк Твен

[ceco_accord 5408]

"Актьорството не е лавина. Не е нито комбина, нито мярка за неотклонение. То е тихо и самотно занимание. И в това е парадоксът: природата му е публична, а се ражда в самота...”.

 

Почивай в мир!

 

П.П. Принципно, животът е "Всичко е любов" - или липсата и. 

Редактирано 31 Януари от ceco_accord

[ceco_accord 5408]

[ceco_accord 5408]

На 31.01.2024 г. at 21:43, ceco_accord написа:

"Актьорството не е лавина. Не е нито комбина, нито мярка за неотклонение. 

Ако някой иска пак да, или не е гредал филмите му:

БНТ 1 - 23:10

събота - Комбина

неделя - Лавина

[ceco_accord 5408]

Народе ????

151 въпросителни

Редактирано 18 Февруари от ceco_accord

[ceco_accord 5408]

И "ненадъхващи цитати на неизвестни хора".

 

10-те най-вредни български поговорки:

 

Българският фолклор е безкрайно богатство, чиято стойност никога не бихме оспорили. Трудно обаче можем да сме безкритични към някои от любимите ни поговорки, сред които блестят крайно вредни максими. Глупостта се предава с поколения и се съхранява като национално богатство. С подобни мъдрости се изживява и един ограничен български лучен животец, който е за всеобща диагноза.

Ето кои са 10-те най-вредни български поговорки, от които колкото по-бързо се отървем, толкова по-добре.

1. Преклонена главица, сабя не я сече

Най-големият български шедьовър, обобщил в едно изречение цялата ни народопсихология. Ниско самочувствие, робска нагласа, угодничество, поглед надолу към обувките, мълчание и преклонение - ето ни в целия ни блясък. Мъдростта на 500-те години робство, вкарана в действие и по-дълготрайна от всичко друго. В добавка може да прибавим и не по-малко опасното "Да би мирно седяло, не би чудо видяло!" Народният мъдрец е казал: Стой си, където си, и мирувай. Несправедливостта не е твоя работа. Бунтът е за ненормалници. Бъди наведен и мълчи. Нещата колкото и да са зле, ще се разминат. А ако после съвсем се влошат, нищо, още повече ще наведем главица. Няма сабя, която да може да достигне толкова ниско, колкото нашият врат. А, и да не забравяш - срещу ръжен не се рита! Изобщо!

2. Много хубаво не е на хубаво

Едва ли има нация, която толкова упорито отказва да приема сполетялото го щастие. Хубавото е съмнителна работа. То е дошло някак неестествено и те е сварило неподготвен. Какво да го правиш сега, като сте останали само двамата - ти и хубавото? Понамирисва тая работа... Многото хубаво е капан за наивници. И като един истински българин трябва постоянно да го наблюдаващ с присвито око. Още две поговорки влизат в умопомрачителен синхрон с тази. Едната - че "Всичко хубаво си има край", а другата: "Всяко чудо за три дни". Ако приказките завършват: "Заживели доволни и щастливи до края на дните си", българският щастлив финал е винаги един кратък тридневен семинар, от който бързо и отрезвително трябва да разтърсиш глава и избягаш, за да се гмурнеш отново в любимата отвратителна действителност. Бъди българин и не вярвай в щастието! То е нещо, което се случва на другите, само и само да те дари с шанса да завиждаш.

3. Музикант къща не храни

Добре, че "Бийтълс", "Цепелин" и "Пинк Флойд" не разсъждаваха така. В България обаче музиката, и изобщо изкуството, е изумително лековат начин да си пропилееш живота. Човекът, който се е отдал на подобни занимания е "развей прах", който "лети в облаците". Той е напълно чужд на концентрираната в изискванията на бита скотска българска душевност. Музикантът е онзи глупак, който се мъчи да свири, докато ти предвидливо правиш буркани за зимата и през цялото време си знаеш, че ще набиваш парени чушки през декември, докато онзи вятърничавият се чуди какво да прави. Пада му се! За лека компенсация служи "Който пее, зло не мисли". Един вид - споко, музикант ли е, той е безобиден наивник, няма да имаш проблеми с него.

4. Дума дупка не прави

Силата на думите е преувеличена! Това, че светът е създаден с "В началото бе словото" не засяга българите или поне тяхното начало. Езикът не е важен. Бихме искали да грухтим, но сме ограничени от природата, която ни е връчила толкова сложно нещо като думите и ни е оставила да се оправяме с тях. "Око да види и ръка да пипне" - това е важното, друго няма. Каквото и да ми говориш, аз не те слушам: ти по-добре ела и ми го дай в джоба, пък така най-добре ще се разберем. Обещания? Те са, за да бъдат нарушавани.

Разбира се, в цялото това пренебрежително отношение към думите се е появил и един чувствителен човек, който е казал и обратното: че "Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя". Айде сега! Какво се прави тоя на обиден, ще му мине, ние сме свикнали да се псуваме по цял ден, той какво се втелява. Ако наистина го праснем по главата надали така ще мисли. Раната си е рана. Я да пробваме!

5. Една птичка - пролет не прави

Виждаш човек, целеустремен, погълнат от кауза, идея или занимание. Странна работа - той наистина е отдаден на някакво поприще, а не е като теб да си мухлясва сладко-сладко. Е, вдигаш рамене... Една птичка пролет не прави! Къде е тръгнал, нищо няма да промени тоя, не вижда ли, че е сам в цялата работа, разсъждава умно простият българин. Когато Джон Ленън пее "You may say I'm a dreamer. But I'm not the only one", не е знаел, че винаги по всяко време има един тъп българин, който мисли тъкмо обратното: че колкото повече си мечтател, толкова повече си сам.

6. Крушата не пада по далеч от дървото

И кръвта вода не става! Човек, колкото и да се опитва, е осъден в най-добрият случай да повтори грешките на родителите си. Промяната не съществува, а всички сме едни постоянно репродуциращи се щампи, патриархално осъдени да наподобяват максимално семействата си.

Да се чудиш изобщо защо хората в България се размножават при положение, че резултатът така или иначе ще е един и същ. Може да си станал ИТ специалист, да си заминал да учиш в Лондон, или пък да си натрупал стотици книги в библиотеката - не ми се прави, същия си като дядо си! Одрал си му кожата!

7. Ден година храни

Принципно, нямаме нищо против. Действително е така. Лошото е, че това мислене води до трайни увреждания при хората, които действително разчитат на "деня-година". Най-адекватният пример са безбройните изнудванки по българското Черноморие, които гледат да ти свалят кожата от гърба, понеже такава им е "сезонната работа". А в добавка към тази поговорка е и събирането на "Бели пари за черни дни". Която също е особено интересно - неминуемо се предполага, че черните дни ще настъпят и още как! Не си харчи парите за екскурзии, хубаво вино, срещи с приятели! Ще дойдат черните дни и тогава ще съжаляваш за онова лято, в което си си позволил да отидеш в Париж. Поне да си беше купил боб с кренвирши на консерви, че да не даваш грешни пари, знаеш ли как отива бързо еврото...!

8. Мълчанието е злато

Ето я, златната максима. Отваряй си очите на чекрък, но устата - въобще! Сократ е казал: "Заговори, за да те видя". Българинът обаче е предпочел да остане невидим. Словото е риск за безумци. Мълчи си и кротувай. Впрочем, по този повод има едно стихотворение "Когато те дойдоха" на Мартин Нимьолер. Ти обаче не си го чувал, защото любимият ти роман е "Под игото".

9. Учи, за да не работиш

Особено изречение, загатващо за амбивалентното отношение на българина към образованието. То е начин да прецакаш системата и ако може да се уредиш в офисче, вместо да бъркаш бетона. Който учи, не го прави, за да усвои някакви знания, а за да разбере как да прецака другите, дето наистина трябва да бачкат. Ученето, по парадоксален начин, е най-прекият път към мързела. Разбира се, има и един по-лесен вариант, резюмиран в "Не могат да ми плащат толкова малко, колкото малко мога да работя".

10. Недей да откриваш топлата вода

С каквото и да се захване българинът, той вече знае, че е бил изпреварен. Някой е открил топлата вода и само си губиш времето, ако се пробваш на свой ред. Има по-умни, по-кадърни нации, които са истински откриватели, ти къде си тръгнал бе човек. Я спокойно. Пий една студена вода и недей да търсиш топлата.

[DAN_DAN 285]

[ceco_accord 5408]

Все 2 лева... а различна стойност...

 

Бензиностанция. Спирам на колонка. Няколко секунди по-късно на колонката до мен спира дама.

Излизайки от колата си, докато дамата е още в нейната, казвам на момчето, което е на смяна:

- Здрасти. Обслужи първо дамата. Аз съм ок, ще изчакам.

Той завърта глава наляво и надясно. Чудя се това знак "Не" ли е...? Очите му показват несъгласие. Доближава ме. Навежда се към мен. Прошепва ми:

- После нея. Първо теб. Нищо че е дама. Ще ти кажа после защо. Изчакай ме.

Скок във времето...

Дамата е заредена - потегля. Аз съм зареден - оставам.

Момчето споделя с мен:

- И двамата зареждате тук от време на време, нали?

- Явно, щом казваш.

- Знаеш ли по какво си ПРИЛИЧАТЕ с тази дама?

- Не.

- И тя, и ти, когато ви измивам стъклата, ми давате бакшиш по 2 лева.

- Е, радвам се за теб…

- Чакай, чакай – прекъсва ме – а знаеш ли каква е РАЗЛИКАТА между вас?

- Не.

- Тя ми хвърля двата лева все едно съм ѝ прислужник нек'ъв, на който дава милостиня!

- Слушам те...

- А ти ми даваш двата лева с благодарност. Държиш се с мен все едно ти правя голяма услуга.

- Ама ти наистина ми правиш услуга.

- Не, това ми е част от задълженията. Друго е важно! С теб се чувствам уважаван. Разбра ли сега РАЗЛИКАТА между теб и нея?

- Разбрах. Благодаря ти.

- Аз ти благодаря.

Все за 2 лева става въпрос, а каква разлика в стойността им!

"Какво правим" е толкова важно, колкото и

"Как го правим"!

 

из „Относителност..."

[DAN_DAN 285]

Елитът, възпитан от колонизатори, е главният враг на своя народ.

 

Махатма Ганди

[ceco_accord 5408]

Човек който обвинява другите, има още дълъг път да извърви.

Човек който обвинява себе си, вече е преполовил този път.

Човек който не вини никого за нищо, вече е пристигнал.

китайска мъдрост

[ceco_accord 5408]

[ceco_accord 5408]

В една гореща нощ на лятото на 1970 година, се обърнах настрани, погледнах лежащото до мен момиче и го попитах дали иска да се омъжи за мен.

- Ще поговорим за това утре - каза тя - Сега трябва да поспя.

На сутринта тя каза, че женитбата не е добра идея, дори напротив, много е лоша, но въпреки това тя е съгласна. Да, тя беше права, това беше лоша идея. Младата жена се казваше Табита Спрюс и още не беше завършила образованието си, а аз бях току-що завършил, но не можех да си намеря работа дори и като учител. Работех в една пералня и получавах толкова, колкото да не умра от глад. И двамата имахме студентски заеми и нямахме никакви спестявания. Имах единствено два чифта бельо, два чифта дънки, два чифта обувки и проблеми с пиенето. Определихме дата за сватбата: 2 януари 1971 година.

През есента с Таби се качихме на автобуса и отидохме до един известен бижутерски магазин в центъра на града. Помолихме да ни покажат най-евтината двойка венчални халки, която имат в магазина. С прекрасна професионална усмивка, в която нямаше и капка милост към нас, продавачът ни показа един чифт тънки златни халки, струващи 15 долара. Извадих портфейла си, който тогава държах завързан с велосипедна верига за колана на дънките и ги платих. Две венчални халки за 15 долара общо. В автобуса на път за вкъщи намеквайки за качеството на златото на халките казах:

- Сигурен съм, че тези халки няколко дни след сватбата ще започнат да оставят зелени следи по пръстите ни.

Таби, която винаги имаше какво да каже, отговори:

- Надявам се, да ги носим достатъчно дълго, за да разберем това.

След два месеца и половина дойде времето да сложим един на друг тези брачни халки, които бяхме прибрали в едно чекмедже. Костюмът, който бях облякъл ми беше голям, беше на брата на Таби. А бъдещата ми жена беше облечена в рокля, която беше сватбената рокля на една нейна приятелка. Беше прекрасна и уплашена до смърт. След церемонията отидохме с наши приятели на сватбен прием (сандвичи с риба тон и сода), с моята кола, стар очукан "Буик", на който едвам се превключваха скоростите. Карах и през цялото време с палеца си докосвах венчалната си халка на безименния ми пръст.

Няколко години след това - четири или пет - когато Таби миеше чиниите, нейната халка се измъкна от пръста ѝ и изчезна в канала. Разглобих сифона на мивката, но от пръстена нямаше и следа. Беше безвъзвратно загубен. Тогава вече можех да ѝ купя нова, много по-красива и скъпа халка, но тя се обливаше в сълзи заради загубата на първия си истински пръстен. Халката не струваше и осем долара, но за нея беше безценна.

Животът се отнесе добре към мен и моята кариера. Написах много бестселъри и спечелих милиони долари. Но през годините нито веднъж не съм свалил от ръката си тази евтина халка, от деня, в който моята жена с треперещи от вълнение устни и пръсти, и блестящи очи я сложи на ръката ми. Знам, че това прилича на сладникава любовна история, но в живота това често се случва. Халката ми напомня за това, как живеехме тогава, за миниатюрната ни квартира, вечно развалената печка, шумният хладилник, скърцащите дъски на пода, студът през зимата и уличният шум през нощта...

Халката ме кара да се замисля за бъдещето, да помня какво имахме и какво нямахме в миналото, да си спомням какви прекрасни хлапета бяхме някога. Халката не ми позволява да забравя, че цената на една вещ и нейната стойност не са непременно едно и също нещо.

Оттогава минаха 50 години, но зелена следа все още няма.

Стивън Кинг

Табита Спрюс или Таби е съпругата на Стивън Кинг, с която те вече 50 години са заедно. Тя също е писателка и пише под името Табита Кинг.

[ceco_accord 5408]

[DAN_DAN 285]

[ceco_accord 5408]

[DAN_DAN 285]

[ceco_accord 5408]

"Смирението е най-трудно постижимата човешка добродетел.
Да свалиш от себе си излишната човешка гордост, излишните амбиции и кроежи, да надмогнеш желанието за власт и богатство, да задушиш ненаситния ламтеж, да приемеш света около себе си, ако не с обич - то със спокойствие..."
Николай Хайтов

[ceco_accord 5408]

Ден без усмивка е изгубен ден.

Ч. Чаплин

[DAN_DAN 285]

"По*бе са, по*бе са,

па стане поетеса."

 

Радой Ралин

[ceco_accord 5408]

Премисляш и решаваш.

Решиш ли се - не размишляваш.

самурайски принцип

[ceco_accord 5408]

Един ден учител извадил от купа с вода, сложил я на бюрото си в класната стая, пълна с малки деца и казал:

"Който напусне мястото си, ще бъде наказан. "

Всички деца седяли и гледали как рибката скача до купата с вода, без дъх, мъчително, но нито едно от тях не посмяло да стане и да напусне мястото си от страх от наказанието.

В крайна сметка едно момиче скочило и изтичало към рибката, вдигнало я нежно и я пуснало обратно във водата, отказвайки да я гледа повече как страда.

Тогава учителят казал на класа:

- Това беше много важен урок. Страхът от неприятности никога не трябва да ви пречи да направите това, което смятате за правилно.

Понякога може да се наложи да се противопоставиш на авторитета и да се изправиш срещу груповото мислене, ако знаеш, че това е правилното нещо...

Редактирано 13 Април от ceco_accord

[DAN_DAN 285]

[ceco_accord 5408]

Хората, които казват истината и показват истинските си чувства, не са слаби, глупави, или наивни.

Те са достатъчно силни, за да нямат нужда от маска.

Хаттори Масари

[Plamen-CRV 552]

Един вълк се заселил наблизо до голямо стадо овце. Всеки ден той изяждал по една овца. Отначало нейните крясъци плашели другите овце, но с времето вълкът се спирал и говорел с всяка една поотделно:
-Няма от какво да се страхуваш, защото аз убивам и ям само глупави овце, а ти си единственият ми умен и най-добър приятел в това стадо.
След този разговор овцете седяли тихо и не тичали повече.
И когато вълкът убивал следващата овца, всяка от останалите си мислела:
-Е, уби още една глупава овца, но аз съм най-добрият приятел на вълка и няма от какво да се страхувам.
Овцете били щастливи.
На следващият ден вълкът просто се приближавал до поредната от тях и казвал:
-О, най-добри ми приятелю, не сме говорили за глупави овце от дълго време...- И смъртта ѝ настъпвала моментално. Овцете нямали време да разберат нищо.
Вълкът повдигнал самочувствието на всяка една, те спрели да се тревожат и спокойно пасели тревата, от което месото им ставало още по-вкусно.
Повечето овце дори започнали да помагат на вълка - ако някоя твърде умна овца се досещала за истинското състояние на нещата, тогава друга овца, измежду най-добрите приятели на вълка, му разказала за странното поведение на подозиращата и на следващия ден вълкът изяждал точно нея.
Всеки човек трябва да вярва по-малко на думите и да наблюдава повече действията.
Ние чуваме това, което искаме да чуем и просто не обръщаме внимание на всичко останало. А трябва.
Защото най-важното е да забележите навреме вълка в овча кожа! По делата им ще ги познаете!
<интернет>

[ceco_accord 5408]

Радой Ралин,роден на 23.04.1923 г. в Сливен.

 

Единствената безспорна истина са некролозите.

 

Журналистиката стане ли ялова, ражда ежедневно сензации.

 

Търпението е незабележима форма на гниенето! 

 

Когато си отидат отвратените, остават отвратителните.

 

Ако коня ти е слаб, не прескачай с него трап.

 

Как ме мъчи всеки ден, тоа’ въпрос трагичен:
ем да бъда откровен, ем да бъда симпатичен?