Една година по-късно... .Това е варианта който пренаписах специално за картинг-форума...:Лудия пулс на големия град още туптеше със забързано темпо.Всички бързаха занякъде,макар и да не знаеха закъде. Трясъка на преминаващ камион го изтръгна от обвзелия го унес.Движението би трябвало да стихва,но за някои още не беше свършил работния ден. Тежка въздишка се отрони от дъното на гърдите му,сякаш събрала в себе си всички негативи от изминалия ден.”Най-сетне свърши шибаната седмица...” мина през ума му.Още не можеше да се отърси от напрежението на работното място което напоследък му идваше вповече. Отвори с натежала ръка вратата на колата,събра си нещата и слезе.Наистина имаше нещо хубаво в това да се прибереш у дома.Бутна обратно вратата на чисто новата си Хонда и тя залепна на мястото си с прецизно щракване.Хвърли и един поглед преминавайки край нея.Хубавица.Агресивна муцуна,изчистени форми.Страхотен дизайн,а вътре още миришеше на ново.Запъти се към къщата.Внезапно си спомни днес кой ден е и сякаш тъмен облак мина през душата му.Утре...утре е денят на раздялата.Беше си обещал тази нощ само за него и НЕЯ.Следващите действия бяха на автопилот – хапване,къпане,преобличане.Мисълта му блуждаеше.Знаеше какво го чопли вътрешно – дали естествения ход на нещата беше неизбежен? Облече се леко макар че беше хладно.Маратонки - с обувките не усещаше така добре педалите.Пристъпи бавно в гаража.Луминесцентните лампи нарушиха сякаш с трясък тишината.ТЯ стоеше притихнала там,сякаш знаеше че това е последната им среща.Плъзна бавно поглед по нея.Толкова години,кога минаха....познаваше всяка част от нея.Драскотините,всяко петънце ръжда,напъпило тялото и тук и там.Прекара върховете на пръстите си по извивката на калника.Линията която обичаше и го спечели навремето.ЦРХ...съкращение събрало в себе си фанатична привързаност.Превзе сърцето му безвъзвратно.”Стегни се”каза си,”времето лети”.Отвори капака и закачи внимателно акумулатора.Направи го бавно сякаш беше хирург в сложна операция.Искаше да поне сега да не бърза,да и отдаде цялото си внимание и любов като за последно.Остави капака да се затвори с познатото до болка щракване.Отвори вратата на гаража.Нахлу хладен и свеж въздух а вечерницата се показваше на хоризонта.Вдиша дълбоко и се опита да проясни главата си.”Не бива да страдаш чак толкова много,все пак това е само една кола...”.Това му прозвуча чуждо,сякаш беше мисъл на друг човек.Качи се в колата.Завъртя контактния ключ.Таблото светна.Познатото жужене на бензиновата помпа за кратко,после тишина.Завъртя.След 30г. служба стартера пак си свърши работата безотказно.Мотора изръмжа и запали.Мислено се поклони на японците...на невероятните японци.Мир на праха ти,Соичиро.Велики човеко.Настани се в седалката.НЕГОВАТА седалка.Почувства се сякаш се завръща у дома след дълго отсъствие.Погали леко волана – помнеше всички поизтрити места.Следите от захабяване които знаеше наизуст.Спомни си ясно деня в който и тази кола беше с найлоните по седалките...Толкова МНОГО спомени заедно,кога отлетя времето?Не бързаше да тръгва.Но времето вървеше.Изкара я бавно от гаража и я остави да работи за да подгрее.”Да не забравиш да заключиш!Толкова се разсея...” Нарочно избра вечерта за последното каране.Нямаше толкова движение.Макар че и без друго хващаше към планината.Обичаше да вземат заедно завоите.Да кара на ръба и да усеща докъде стига границата и на издържливост.И понякога да я прекрачва.Зави към най-близката бензиностанция. -Догоре. Стана му леко приятно от втренчения поглед на момчето което я зареждаше. -Интересна бегачка...макар и архивна- ухили се младока. -Да,и има дух за разлика от сегашните - отвърна му с лека усмивка. Хлапето зяпна неразбиращо.Няма значение.Плати си и тръгна. Докато излизаше от града прехвърляше през ума си преживяните заедно моменти.Адреналина от скоростта,ремонтите,лишенията тогава за да купува части...как на младини разплакваше „рейсърчета” с по-мощни от рекси кошници... Подмина няколко малки селца.Бяха почти тъмни.Урбанизацията беше обхванала всичко.За жалост.Тук пътя все още беше сравнително прав.Най-хубавото тепърва предстоеше. Фаровете разсичаха мрака.Пътя все повече опустяваше.А и това беше целта.Започна да ускорява повече.Навлизаше в подножието на планината.Един от любимите му маршрути.В началото завоите бяха по-плавни.Караше вече във все по-високи обороти,спирачка почти не ползваше.Сменяше предавките,работеше умело с кормилото.Започна да си припомня.Някъде подсъзнателно автоматично сякаш се отбелязваха шумовете – шарнира,който беше за смяна,лекото изхъркване на трета,задните гуми който вече лесно губеха сцепление,леката вибрация когато обираше спирачката...усещаше как пак се сраства с колата.Човек и машина ставаха едно цяло.Двигателя свистеше и поемаше без усилие всякакъв режим на работа.Усети как адреналина му се вдига.Завоите бягаха като някакви огромни тъмни змии в мрака.Осовата линия прелиташе бързо.Усещаше се някак си отново сякаш на 20.Тази кола смъкваше бремето на възрастта и сякаш се стремеше да му се хареса.Радваше го толкова силно както и в първия ден в който седна в нея.Сякаш казваше „Виж какво мога и сега ще го направя,специално за теб”...всичко работеше в пълен синхрон.Гумите присвирваха,вътре замириса леко на феродо...и ухание на изгорял бензин.Отново и отново.Тя му доставяше удоволствие както всеки път когато бяха заедно.Сега нямаше значение дали от човешка гледна точка беше нормално да се одушевяват предмети.Той знаеше само че обича тази кола и тя обича него.Това не можеше да е лъжа. Измина много километри нея нощ.Продължи пътя си към морето.Стрелката за бензина отчиташе оставащото време...знаеше че нищо няма да трае вечно,дори и тази нощ.Обеща си да бъдат един резервоар заедно.Имаше малко аванс от следващия ден,беше се обадил че ще закъснее за работа.Без дори да си беше изяснил какво точно ще прави.Утрото го застигна някъде по пътя.Ранобудните хора започнаха да изпълзяват и да сгъстяват трафика.Вече караше бавно,спазваше ограниченията.Никак не му беше до полицаи точно сега.Тялото му се беше схванало от умора,очите му бяха подпухнали,старата травма в коляното го стягаше.Но в момента не усещаше нищо от това.Някаква ледена буца му беше заседнала в гърлото.”Не,не мога да го направя.Не мога.Всъщност дали НЯМА друг вариант?Това не може да свърши така.Не мога да го допусна...ако отделя едно петно в края на двора....няма да пречи на децата.Ще мога да излизам покрай нея от гаража,макар и с маневри”...мисълта му от някакво лъжливо спокойствие и тъга премина в действие.”Трябва да има начин,трябва”...Зави в последната пряка,Къщата му се виждаше оттам.Спря на половината оставащ път.”Мисли човече,мисли...ТЯ не заслужава тази съдба.НЕ и ТАКАВА съдба...МИСЛИ...” Силния звън на мобилния телефон го извади от тишината в колата.Двигателя мъркаше.”По нищо не се усеща че сърцето и бие...дявол да я вземе,след 30г. вярна служба...”Една лека и тиха усмивка започна да набира скорост някъде вътре в него.Телефона звънеше настоятелно. -Да моля - каза дрезгаво. -Ало,добро утро господине - каза в слушалката мазен женски глас. -Обаждаме се от фирма Брутал Метал Инженеринг,подали сте заявка за извозване на метални отпадъци от вашия адрес по местоживеене.... Хладна вълна го заля.”Тази кифла нарече рекси метален отпадък???Мамицата и....” -Ало - изръмжа в телефона - отказвам заявката.... Последва кратко мълчание. -Ама господине,ще трябва да заплатите .... Не чу края на репликата защото докато спускаше ръката си надолу затвори.Покой.Сега беше наясно какво ще направи... ”Рекси,ПРИЯТЕЛЮ,ще останем заедно.До края.Може да изгниеш при мен.Може.Но ще е при МЕН.А не на скраб...” Мисълта му се проясни.Още отначало е трябвало да вземе това решение.Единственото правилно.Единственото вярно.Спрямо приятел.Ясна,голяма усмивка изпълни лицето му.Бавно взе завоя към гаража.А в ума си прехвърляше инструментите които ще му трябват
