А глеите каква боржуазна музика слушаме.Цитат: „ХЕВИ МЕТЪЛ” В ЧЕРНО-БЯЛА СНИМКА И цветна да беше снимката, пак щеше да избие черното: Тъмното, заплашителното. Знам, че ви е трудно да повярвате: лоша музика? Има ли въобще такава? „Тежкометалният” хеви метъл наистина не е без музикално-технически качества: на днешната голяма „роксцена” не може да се задържиш и да печелиш пари, ако пееш и свириш слабо... Само че при него музиката е просто повод, средство и канал за НЕЩО ДРУГО: внушението, че ЗЛОТО Е ДОБРО, а доброто – жалка работа за слабоватите. „Да живее силата!” Но не на ума, на духа, на волята, на труда. А силата на юмрука, на веригата или което и да е друго средство за побой. „Ура за чудовищността!” „Браво на ужасите!” – истинска клоака от пошлости, на които се мъчат да им намерят музикален или по-точно – звуков еквивалент. Пошлости ли, ще кажете? А хардрокът, „бащата” на хевито, а рокът въобще който си е така или иначе „музика на агресивността”, на несъгласието, на стихийното „Не!” срещу цял куп норми за приличие? Тя е дълга история. Рокът наистина възниква като спонтанно „не” спрямо много неща в света на възрастните. Но това е само В НАЧАЛОТО. По-сетне той избистри позициите си, изрече много пъти „ДА”, стана изкуство и запази – за негова чест – своето „Не!” най-вече СРЕЩУ лошото, несправедливостта, войната и насилието. Тоест рокмузиката при всичката си текстова и звукова грубоватост винаги е била с ляво ориентирана, прогресивна, идейна позиция. И затова сега милиони млади хора в света не могат да приемат злостното нейно чедо (по-скоро изчадие) – хевито, расистко и антихуманно в бруталността си. Не ви се вярва? А какво ще кажете за следното. Всеки, поне що-годе ориентиран в попмузиката човек днес знае за огромния, решаващ принос на негърското музикантство. Без блус например не би имало ни рокендрол, ни бийт, ни рок. Да композираш, да свириш и пееш КАТО ЧЕРЕН, да усещаш „соул” (душа) в попмузиката, да имаш чувство за суинг (особено ритмично чувство, без което няма ни джаз, ни рок) – това е задача на задачите пред всеки неин творец. Не случайно тачени са най-вече черните й „звезди” – Мъди Уотърз, Рей Чарлз, Стиви Уондър, Ал Жиро... А сред хеви-метълистите няма ни един черен музикант, ни една черна група. Хевито не ги търпи, не ги търси, отрича се от най-съществения си корен. Кипри се с расистките си „доблести”. И жените не търпи. И старите са за посмешище. Та дори и домашните животни (за сметка на любимите му отровни паяци). Знам какво ще кажете: всичко е игра, шега, „на ужким”. Просто „театро”. Е да, но все пак има неща с които човек е срамно да си играе. И опасно. А защо се разпространяват на Запад хеви метълът и неговите производни? В буржоазното общество няма бариери пред нищо, което носи ПАРИ. Или поне не са достатъчно мощни спрямо могъщия ПАЗАРЕН механизъм (твърде неуместен в полето на културата). Впрочем добре, че за сферата на попмузиката днес важи поговорката: „Всяко чудо – за три дни.” Докато все още се спори „за” или „против” хеви метъла, той допява песните си, изцеждайки сетните капчици на злорадото си „въображение за лошотии”.
