Когато бях в армията, трябваше да държа тест за пригодност, както всички други войници, и получих резултат 160, въпреки че нормалния беше 100. Никой в базата не беше виждал такова нещо и два часа вдигаха голяма врява заради това. (Не означаваше нищо. На следващия ден бях редник с КП – кухненската полиция – най-високата длъжност.)
През целия си живот получавах такива резултати и заради това самодоволно мислех, че съм много интелигентен и очаквах другите хора също да мислят така.
Обаче дали тези резултати не означават просто, че съм много добър в отговарянето на такъв тип академични въпроси, които се считат за достойни за отговори от хора, които правят тестовете за интелигентност – хора с интелектуални огъва, подобни на моята?
Например, веднъж имах един механик, който според мен не можеше да изкара повече от 80 на такъв тест. Винаги смятах, че съм много по-интелигентен от него.
Въпреки това, когато нещо не беше наред с колата ми отивах при него, гледах го притеснено, докато той разглеждаше вътрешностите й и слушах заключенията му сякаш бяха божествени пророчества – и той винаги оправяше колата ми.
Ами тогава ако предположим, че механикът ми съставяше въпроси за тестове за интелигентност.
Или да предположим, че ги съставяше дърводелец или фермер, или всеки друг, но не и академик. На всеки от тези тестове аз щях да се представя като глупец и в действителност щях да бъда такъв.
В свят, в който не мога да използвам своята академична подготовка и устни таланти, но трябва да направя нещо сложно или трудно – да работя с ръцете си, аз щях да се проваля.
Следователно интелигентността ми не е абсолютна, а е функция на обществото, на което живея и на факта, че малък подраздел на това общество е успял да се натрапи на останалите като арбитър на тези неща.
Помислете за механикът ми отново.
Той имаше навикът да ми разказва вицове всеки път, когато ме види.
Веднъж изкара главата си от под автомобила ми за да каже: „Докторе, глухоням човек отива в железария за да си купи пирони. Слага двата си пръста на тезгяха и прави жест, все едно ги зачуква с другата си ръка.“
„Чиновникът му носи чук. Той клати глава и сочи към двата пръста, които преди малко зачукваше. Тогава чиновникът му носи пирони. Той си избра размерите, които му трябват и си отива. Следващият човек, който влиза в железарията е сляп. Той търси ножици. Как мислите, че ще ги поиска?“
Отстъпчиво вдигнах дясната си ръка и направих жест с два пръста, приличащ на ножица.
Монтьорът се разсмя дрезгаво и възкликна „Не, глупако. Използва думите си.“
След това монтьорът самодоволно ми каза, че цял ден прави този номер на клиентите си. „Много ли се хванаха?“ попитах аз. „Доста, но бях сигурен, че и ти ще се хванеш“ отвърна той.
„Но защо?“ поисках да знам. „Защото си много образован, докторе, сигурен бях, че не си много умен.
Имах неприятното чувство, че донякъде беше прав.
Айзък Азимов
